Албена Ставрева прави своята малка революция в театъра с „Неведение“, който след номинация за „Икар“ взе заслужен „Аскеер“ за моноспектакъл. Продукция, в която тя е автор, главен герой и режисьор. Човек-оркестър. Актьор-вселена, чието общуване на всички нива е ювелирно, деликатно и вдъхновяващо.

Говорейки за посланието на Гичка Кукуто, Албена Ставрева ме просълзява с втората си реплика. На финала на краткия ни разговор се прегръщаме като сестри, свързани от емпатията и силата на думите.

–  Албена, в момента сякаш се движите върху облак с „Аскеер“ в ръка за навигация …

– Това е, защото много обичам този спектакъл! И хората се връщат да го гледат по два, по три пъти, което ме разтърсва!

– „Неведение“ е по ваш авторски текст и точно на 24 май печелите „Аскеер“.

– Смятам, че словото има силата на музиката. И то е много мощно. В този спектакъл се покланям на словото и на магията на театъра.

– Силният авторски текст ли е основния фактор за успеха ви?

– Истината е, че да. Текстът е основата. От там нататък всичко е решено в минималистичен стил в „Невдение“. Ако има движения, те са не повече от пет в целия спектакъл. Има една песен. Декорът е стол, куфар и лампа. Използвах този миминализъм, за да може словото да се разгърне и да стигне до зрителя. Емоцията на героинята, която стои зад думите, също трябваше да доминира.

– Тя говори на родопски диалект. Какво трябва да чуе съвременната публика от нея?

–  Има няколко неща. Например, към финала тя чува как си говорят едни ангели и казва какво си говорят те помежду си. „Как ми се умориха крилата.“, каза единия ангел на другия.“Аз ще ти дам моите.“, казва другият. Да си помагаме. Това казва Гичка. Има също така една милост към нас, големите хора. Гичка установява, че когато лъжат, на възрастните не им се скъсяват краката. „Горките големи те няма как да разбират, когато излъжат.“ Вижда, че и тях ги е страх от тъмното, и казва „Какво ми се правят на много големи, значи и тях ги е страх от тъмного. Горките големи“. Тази милост към хората въобще е нещо, което като че ли сме позабравили.

– Коя е българската дума, която ви е най-любима и ви импонира на характера?

– Благодаря. Думата, която на толкова много хора искам да кажа, е „Благодаря!“. Като започна от родителите, дъщеря ми, приятелите. На хората, които съм срещнала, не само в театъра – навсякъде!

– Ще продължите ли с моноспектаклите?

– Не. Аз винаги пиша, просто „Неведение“ видя бял свят. Сега пиша един трилър, който е много смешен. Има философски неща, но засега съм стигнала само до смешната част.