За британците кралица Елизабет II ще остане олицетворение на човека, към когото могат да се обърнат, когато всичко се обърка. Обградена от ореола на титлата „кралица“ тя стана истинска икона, превърна се в
символ на цяла една, но уви „отминала вече“ епоха.
И като една истинска икона, тя в продължение на години беше обект на вдъхновение на художници, фотографи и всякакви експериментални форми на изкуство.
Изминалите дни, както и предстоящите, в Лондон е почти невъзможно да се приближиш до Бъкингамския дворец: районите на улица „Пал“ и площада „Сейнт Джеймс“ са окупирани от хиляди мъже и жени,
дошли да отдадат последна почит на английската кралица.
Всяка сутрин на вестникарските щандове в английските дрогерии портретът на Елизабет II се повтаря на първите страници на всички вестници и списания, някои избрали култовия портрет на артиста Анди Уорхол, който през 1985 г. я направи обект на серия портрети в поп арт стил.
Защото Елизабет II може би бе най-влиятелната от всички монарси, сливайки се с ролята, която приема от момента, в който се възкачва на престола през 1952 г., на 25-годишна възраст, и през 70-те години на своето управление, позира пред най-големите фотографи (от Сесил Бийтън до Ани Лейбовиц) в своя вечен костюм на кралица.
Истинска и далечна
Тя самата често носеше, като извадени от някой поп арт плакат, ярки цветове – лимонено жълто, бонбонено розово, ябълково зелено, с почти нереално бяла коса и сини или бели сенки.
Беше ярка, за да се вижда отдалеч
по време на публичните си изяви, превръщайки се в най-видимата жена в света и същевременно… в най-невидимата. Силата ѝ се състоеше в това да покаже публично само едната си страна – тази на монарха, спокойна и статична като викторианска фасада, идеалната фасада, впрочем, зад която да се скрие. Тя превърна типичната английска формула
„Never explain, never complain“
в своя мантра, колкото лична, толкова и политическа. Тази кратка сентенция е измислена за първи път от британския политик и министър-председател Бенджамин Дизраели и е възприета като девиз от много други високопоставени британци – от членове на кралското семейство,
през адмирали от военноморските сили,
до колегите им министър-председатели Стенли Болдуин и Уинстън Чърчил. Тази сентенция добре отразява твърдостта на викторианската епоха, а изконната мъдрост, която съдържа, я превръща в ръководна мантра на силните, уверени и склонни към отговорност управляващи до наши дни. Включително и на Елизабет II.
Голямото ѝ постижение беше никога
да не коментира нищо публично, а най-голямото ѝ постижение беше да не каже нищо лично, от което да произлезе „пикантна“ новина в продължение на седем десетилетия.
Побирайки се както в достолепието, както и в дистанцията, която титлата „кралица“ носи,
Елизабет II се превръща в перфектния екран,
върху който британците успяваха да проектират себе си или всичко, което искат да бъде тя. Kато прилагат форма на почти Едипов или друг подобен психоаналитичен трансфер върху тази жена, която за някои въплъщаваше Бог,
за други власт или майчинство
за трети само чрез физическото си присъствие. По този начин всеки от нас може да се почувства близък до тази жена, без да я е срещал и без да знае нищо за истинските ѝ мисли.
Съвсем нормални неща
Всички британски вестници – от „The Guardian“ до „Daily Mail“, „Times“ и „Daily Telegraph“ – посвещават десетки страници на историята за това колко „нормална“ е всъщност Елизабет II.
Колко голямо чувство за хумор е имала,
съвсем нормални вкусове, съвсем нормално ежедневие, съставено от същите съвсем
нормални неща, които правим всички ние.
Nе е обичала нищо повече от това да седне на дивана с чаша чай или чаша джин или Dubonnet, да гледа риалити предавания, MasterChef или любимия си сериал Line of duty.
Елизабет II – Жена от народа?
Това силно желание на британците да си я представят като човек близък до тях, докато те ставаха все по-подозрителни към политическата класа, именно тази смесица от респектиращо отношение и земна близост правеше кралицата загадка.
Коя беше тя всъщност?
Oреолът на народопсихологичния мит я направи толкова вдъхновяваща, че да бъде обект на множество книги, биографии, документални филми и най-интригуващия от всички фикции, съдавани някога за историята на кралското семейство – сериалът „The Crown“ („Короната“).
Дори в сериала, когато е в ролята Лилибет,
изиграна от Клеър Фой, тя е трогателна и някак близка, но я виждаме и като студена и упорита, като кралица, която държи на статута си, когато ролята е изиграна от Оливия Колман.
Тя се превърна в символ на достолепието и затвърди този образ през целия си живот.
Дори и извън трибуната, всичко около нея,
доразвиваше тази митология, която витаеше около нея: модните аксесоари от диамантени брошки до перлените огърлици, сребърните чайници, разбира се любимите ѝ коргита и единствената ѝ зависимост – следобедният чай, въплъщаваха една вечна Англия, квинтесенцията на Великобритания.
Уютна и непреходна естетика, успокояваща, защото е непроменена от началото на ХХ век.
Човек на дълга, до последно
По ирония на съдбата миналия вторник, само два дни преди смъртта си,
тя прие в Балморал новия министър-председател
на Обединеното кралство Лиз Тръс. По този начин Тръс ще бъде последният министър на Елизабет II, докато първият беше Уинстън Чърчил. Смъртта на кралицата само засилва усещането във Великобритания
за „края на една емблематична епоха“
(заглавие на един от възпоменателните броеве на Daily Telegraph). Един последен, напомнящ знак, че за добро или лошо, времената наистина са се променили.
