София е вдъхновявала създаването на много и всякакво изкуство – картини, песни, книги, фотографии, които увековечават духът, запечатват хората или ни припомнят миналото на града.
Вяра Бояджиева вече е започнала да рисува София, когато една трогателна среща с непознат бездомен човек я убеждава, че в този град има нещо специално, което си заслужава да бъде запечатано в книга. И то книга с илюстрации на популярни и неизвестни места от града, такива каквито ги вижда младата художничка.
„Моята София и други образи“ се казва най-новата книга с илюстрации на София, издадена от издателство „Точица“. Неин автор е младата илюстраторка Вяра Бояджиева.
Тя обича да разказва истории чрез рисунките си,
но за да разберем повече за нея и вдъхновението, което стои зад книгата ѝ, първо трябва да разкажем нейната история.
Вяра е родена в София. Когато е на 9 години със семейството си се мести във Франция, после в Люксембург, където прекарва цялото си тийнейджърство.
Учи бакалавър в Италия, а по-късно и магистратура по „детска илюстрация“ в Кеймбридж, Великобритания. Точно преди пандемията се връща в България. А след това живее година и половина в Холандия.
В момента за няколко месеца пребивава в Мароко със съпруга си. „Това е седмата държава, в която живея откакто съм се родила“, казва тя.
Не много хора могат да се похвалят с такъв житейски и културен опит, и то толкова млади. Все пак художничката твърди, че този номадски начин на живот, както всичко си има и позитивни и негативни страни. „Хубаво и обогатяващо е, но понякога е изморително постоянно да сменяш средата и да се адаптираш. Социалният аспект понякога е по-предизвикателен“, споделя Вяра.
Не е изненадващо, че илюстрациите ѝ са много цветни, както и животът ѝ.
Сигурна съм, че щом видите рисунките на младата художничка ще останете впечатлени, а най-малкото усмихнати. Илюстрациите ѝ са пълни с толкова светлина и живот. Знаеш, че издължените тела или странните форми не са действителни, но те сякаш оживяват във въображението.
Вяра признава, че рисува от малка и не помни момент, в които не го е правила. „Това беше любимото ми занимание, заедно с игрите с децата зад блока. Общо взето винаги съм знаела, че ще продължа с рисуването“. Въпреки това, повлияна от майка си в един момент решава да стане аниматор. „Но всъщност, когато станах на 15 години избрах майката на анимацията – илюстрацията“, разказва художничката.
„Винаги съм искала това да ми бъде професия и когато научих повече за илюстрацията – че е визуално, наративно, разказателно изкуство, веднага усетих, че това е нещото за мен. Много се впечатлих, когато разбрах какво в действителност е илюстрацията –
да разказваш цяла история чрез рисунки.
Още като дете и тийнейджър рисувах комикси и измислях истории, правех корици на списания. Така че по някакъв начин и преди да знам за илюстрацията съм имала интерес към този формат“, допълва тя.
И така тръгвайки по пътя на изкуството Вяра получава образование в емблематични школи в Европа. Споделя, че в Италия е научила много за дълбочината и психологията на илюстрацията. С магистратурата си Англия обаче наваксва с практиката и твърди, че именно там се научава да рисува.
Предпочита да го прави по-често на хартия и макар да казва, че на някой проекти им отива повече дигиталното рисуване, те са по-скоро комерсиални. „Когато става дума за нещо по-поетично и разказвателно, винаги използвам аналоговата техника“.
Тя е от артистите, които винаги под ръка имат нещо за рисуване, а в джоба си носят малък скицник, който
побира огромни светове на страниците си.
За бележниците си с рисунки казва, че са ценни, защото са нейните визуални дневници. Ако ги разгърнете, там най-често ще намерите скици на хора. „Много рядко си записвам мисли. Често обаче пиша неща, които чуват от хората покрай мен и неща, които съм забелязала, а не съм успяла да нарисувам“.
Любопитно ми е обаче как реагират хората, когато забележат, че някой в парка или на улицата тайничко ги рисува? Вяра споделя, че в 98% от случаите хората са трогнати, че им е обърнато такова внимание, което ги кара да се чувстват специални.„Случва се някаква много приятна невербална връзка между мен и тях. Понякога се заговаряме, а когато не го правим си разменяме погледи и усмивки.“
Вижте тази публикация в Instagram.
Това се случва в моментите, когато
прикритието ѝ е разкрито и хората я забележат.
Когато не се случи обаче тя твърди, че всичко е по-естествено, защото в противен случай хората започват да позират, да променят позата си. „Това не ми помага, но все пак е миличко, харесва ми“, казва тя.
„Понякога го усещам като обща тайна между мен и тях – никой не знае какво се случва освен ние и моментът е споделен. Това може би ми харесва повече от самото рисуване. Затова много често рисувам хора“, признава художничката. Споделя и, че особено впечатление в хората ѝ прави начинът, по който се изразяват. Дори повторението на думи, говорните дефекти…
И без да го казва афинитетът ѝ към хората, определено си личи в илюстрациите ѝ. Приятелите ѝ твърдят, че има журналистически усет, защото обича да наблюдава хората и да им задава въпроси.
Любопитството е движещата ѝ сила.
„Ако не си любопитен е трудно да пресъздадеш или измислиш герой, който да е жив и автентичен“. Признава, че героите ѝ са съвкупност от хората, които е срещала и наблюдавала. Може би затова лесно може да се припознаем в тях.
„Всичките персонажи в книгите ми са плод на въображението ми, но когато рисувам в скицниците си, винаги рисувам на живо. По принцип предпочитам да запълвам липсите в умствената ми папка и да търся нови типажи, които да ме обогатят, вместо да ги измислям.“
А относно техниката си Вяра споделя, че преди няколко години е била обсебена с боите. „С тях създаваш някакъв вид атмосфера, които не можа да пресъздам с друг материал. Тази атмосфера е по-поетична, мистериозна и многопластова. Напоследък използвам сухи материали като цветни моливи или пастели, защото спонтанността им прави рисунъка по-жив“.
Сега обича да рисува с повече интуиция и спонтанност.
В книгата ѝ „Моята София и други образи“ илюстраторката използва комбинация от тези два стила – съчетава бои и моливи. В книгата ѝ, както и във всички предишни, които е илюстрирала, макар да са на различна тематика, има нещо, което ги обединява – ясно изразеният стил на художничката.
Вижте тази публикация в Instagram.
Със сигурност, ако видите нейните илюстрации ще разпознаете, че техен автор е именно Вяра Бояджиева. Тя споделя, че стилът се изгражда с много рисуване и често е свързан с характера ти.
„Аз за добро или за зло имам силен характер“, казва Вяра смеейки се. Сравнява стила в рисуването с почерка – „той идва естествено, защото ти си това отвътре. Ако си искрен със себе си, ще рисуваш искрено“.
Вяра влага емоции и частица от себе си
във всеки проект, който рисува. Има щастието хобито ѝ да се е превърнало в професия. Споделя обаче, че „работата си е работа“ и както всичко друго има своите ограничения. Въпреки всичко е благодарна, че може да изкарва прехраната си от това, което обича да прави.
А когато ѝ липсва вдъхновение излиза и рисува от натура и признава, че го прави най-вече за себе си.
„Много искам моето изкуство и всичко, което правя да бъде социално“ казва тя след като ми е разказала трогателната история за среща с непознат в центъра на София. „Моята София и други образи“ определено засяга и социалната тематика, обръща внимание на хората, навиците и крайните квартали на столицата.
По страниците се усеща и нотка носталгия.
Едновременно се припознаваш в образите, но в същото време те изглеждат някак вълшебни.
Художничката ни взима на разходка със себе си и между красивите илюстрации ставаме свидетели и на дочути разговори. Едно от нещата, които тя „си краде“ от хората, които среща са именно думите.
Ако пък случайно заглавието „Моята София и други образи“ ви звучи познато, то е защото името е вдъхновено от книгата на Джералд Даръл „Моето семейство и други животни“. Точно със същото умиление, с което Даръл описва семейството и приключенията им в детството си, Вяра разказва в картини за любимата си София.
Накрая на разговора ни художничката обещава, че когато е отново в България лично ще направи представяне на книгата си и с удоволствие би рисувала заедно с всички в публиката.
