Днес се навършват 17 години от смъртта на един от най-обичаните тенори – Лучано Павароти. На 6-ти септември 2007 г. легендата на оперната сцена издъхва в родния си дом в Модена. Броени седмици, след като претърпява тежка операция за отстраняване на тумор на панкреаса, която се оказва неуспешна.
В тази статия ще си припомним живота и творчеството на този забележителен музикант, филантроп и преди всичко човек. Той завинаги ще бъде запомнен с наследството и приноса си към класическата музика, пленила сърцата на публиката.
Ранната любов към музиката
Лучано Павароти е роден на 12 октомври 1935 г. в Модена, където живее през целия си живот. Семейството му е закърмено с музика. Баща му, Фернандо, пее в градския хор „Хорал Росини“, а тийнейджърът Павароти пее заедно с него. Всъщност едно от първите му пътувания в чужбина е с хора в Лланголен, Уелс през 1955 г., когато е на 19 години. Хор „Росини“ получава първа награда в категорията за мъжки хорове и младият певец за първи път вкусва успеха макар и като част от група.
„От самото начало никога не съм се съмнявал, че Лучано един ден ще стане много велик тенор.
Не беше само гласът, а и подходът му към работата. Той беше отдаден, зрял, буден. Не се занимаваше с нищо, а напълно сериозно се стремеше да усъвършенства гласа си.“ Това казва неговия учител Арриго Пола в своята биографична книга.
По време на следването си младият Лучано работи първо като учител, след това като застрахователен агент. През 1957 г. Павароти започва да учи при Еторе Кампогалиани в близкия град Мантуа. Двамата работят заедно в продължение на три години, през които младият тенор
напуска работата си, за да се посвети изключително на обучението си по пеене.
През 1961 г. той печели наградата „Пери“ на конкурс в Пиаченца. Този триумф води до незабавния му дебют на оперна сцена – Родолфо в „Бохеми“ на Пучини в Общинския театър в Реджия Емилия. Диригент е Франческо Молинари-Прадели, който по-късно ще ръководи дебютите на Павароти в миланската Ла Скала, Метрополитън опера в Ню Йорк и Арената във Верона.
Следващите няколко години са определящи. По съвет на първия си агент той изучава четири ключови роли: две от Верди (Херцогът в „Риголето“ и Алфредо в „Травиата“), Едгардо в „Лучия ди Ламермур“ на Доницети и Пинкертон в „Мадам Бътерфлай“ на Пучини.
През 1964 г. прави първия си запис за Decca. Това е компанията, в която остава през цялата си кариера. Дискът съдържа песните на Пучини „Che gelida manina“ („La Bohème“) и „E lucevan le stelle“ („Tosca“) заедно с три арии от „Риголето“ на Верди: „Questa o quella“, „La donna e mobile“ и „Parmi veder“. Младият студент, който е усвоил многобройните часове, прекарани в слушане на великите певци от миналото,
придава на музиката свой собствен характер и авторитет.
През 70-те години на миналия век Павароти се издига с лекота до върха на своята професия. Освен с музикалните си таланти, хората го възприемат и като благороден човек. От времето на Енрико Карузо насам нито един оперен тенор не е завладявал въображението на хората по този начин.
Ролята му на Тонио в „La Fille du regiment“ на Доницети му носи големи успехи в САЩ. Ролята е записана още през 1968 г. с Джоан Съдърланд и остава едно от най-ценните им сътрудничества – нито един от двамата певци не се свързва с жанра на комедията, но и двамата очевидно са много остроумни комици. Павароти не отстъпва пред никого във възхищението си от Съдърланд, описвайки я пред критика Юрген Кестинг като
„най-съвършената певица, която този век познава“.
Какво да кажем за самия глас на Павароти?
В ранните си години той е строен, лек лиричен тенор с цялата гъвкавост, която се свързва с такъв тип глас. Това, което му липсва като обем, се компенсира с лекота на изпълнение и мекота. Това е тембър, който не се налага да бъде принуждаван да изпълнява твърде големи за него роли и в резултат на това,
Павароти рядко прибягва до вибратото, което повечето тенори използват.
Отличната му вокална форма през 60-те и началото на 70-те години на ХХ век се дължи на добрия му усет да се придържа към репертоар, напълно съобразен с възможностите му. За шест години записва единадесет опери, като с дискографията, расте и неговата репутация.
Първите няколко десетилетия Павароти не отива по-далеч от така наречените роли от средния творчески период на композитора – теноровите партии в „Луиза Милър“, „Риголето“, „Травиата“ и „Балон в маскера“. Но Верди продължава да пише онези изключително привлекателни роли, на които малцина могат да устоят.
Затова от средата на 70-те години на миналия век Павароти се насочва към по-предизвикателни роли.
Най-яркото му отклоняване от традиционния лиричен репертоар идва през 1991 г., когато поема ролята на Отело – една от най-трудните тенорови партии в целия репертоар. Той изпълнява за четири представления в Чикаго и Ню Йорк. Това се превръща в едно от най-обсъжданите му начинания и, както показва записът, направен от тези концерти на живо, лиричният тенор се справя отлично.
В края на 80-те години на миналия век славата на Павароти вече е световна. Обширната му дискография гарантира, че гласът му се чува във всяко кътче на света. Телевизионните му изяви в големи театри като Метрополитън се радват на рекордна гледаемост. Когато пее Родолфо в първото предаване на живо от Метрополитън,
той постига най-голямата аудитория, която някога е гледала опера в САЩ.
Концертът на тримата тенори в Дома през 1990 г. е началото на поредица от събития, които на практика се превръщат в самостоятелна търговска марка. Спокойният, непринуден римски концерт е събитиe за милиони долари. Сред многото други градове, в които гостували тенорите са Лос Анджелис през 1994 г., Париж през 1998 г. и Йокохама през 2002 г.
През 1991 г. Павароти сам забавлява 150 000 зрители в лондонския Хайд Парк, като това е първият случай на класически концерт в парка. Концертът, на който присъстват принцът и принцесата на Уелс и който се провежда под проливен дъжд, е излъчен по телевизията и се превръща в бестселър във видеоформат.
От 80-те години на миналия век вниманието на Павароти е привлечено от грижата за следващото поколение оперни певци. Той създава Международния конкурс за глас „Павароти“, като всеки път кулминацията му е сценична постановка от опери, част от неговия репертоар.
Тенорът се ангажира и с дългосрочен проект за набиране на средства за благотворителност. В навечерието на ежегодното си състезание по прескачане на препятствия Pavarotti International-CSIO San Marino, той кани певци от всички сфери на музикалния живот да се присъединят към него в концерт. Това е с цел
за да съберат пари за различни благотворителни организации.
На първия концерт „Павароти и приятели“ се присъединяват гостуващи артисти като Андреа Бочели, Брайън Адамс, Джордж Майкъл, Елтън Джон, The Spice Girls, Джон Бон Джоуви, Стиви Уондър, Лайза Минели, Рики Мартин, и Боно. Това е и един от малкото опити на класически певец да премине към рок музиката и това да се получи добре.
Записът достига до № 6 в британската класация за сингли.
По време на изпълнението на „Дон Карло“ в Ла Скала през 1992г. гласът Павароти се пречупва на един от високите тонове. Инцидентът се появява на първите страници на всички вестниците по света. Тенорът приема това с усмивка. В книгата си той посочва: „Когато за теб казват, че си един от най-добрите в професията си, критиците се държат така сякаш никога не са чували професионален певец да изкара лоша нота.
Когато това се случи на теб, обявяват края на кариерата ти“.
Павроти изпълнява „Nessun Dorma“ по време на последното си голямо изпълнение – на откриването на Зимните олимпийски игри в Торино, Италия, през февруари 2006 г.
Докато се подготвя за подновяване на прощалното си турне в 40 града през юли 2006 г., здравословните му проблеми стават все по-сериозни. Година по-късно тенорът умира, заобиколен от приятели и семейство, постигнал своя мечтан успех и спечелил сърцата на милиони почитатели из целия свят.
