НАТФИЗ е мястото, където се подготвят бъдещите кадри на театралната и кино индустрия – режисьори, актьори, оператори. Истината обаче е, че те не са бъдещето, а настоящето. Още докато учат голяма част от тях могат да бъдат видяни на софийските театрални сцени, на малкия или големия екран, осъществяващи собствени проекти.
Днес ви срещаме с един все още учещ, но завършен актьор, чието име сме сигурни, че ще чувате все по-често. Запознайте се с Александър Карасански, с когото си говорим за
професията, предизвикателствата и първите стъпки по пътя.
В момента той завършва Академията в класа на проф. Пенко Господинов. Казва, че не обича да говори за себе си. Самокритичен е и изпипва работата си докрай. Признава обаче, че почти никога не учи текстовете си вкъщи. Запомня ги в движение.
Още от малък той е решен, че ще стане актьор. За упоритостта му свидетелства и фактът, че кандидатства два пъти в Академията. „Аз винаги съм искал да правя това. Бях готов да кандидатствам колкото пъти е необходимо“, потвърждава той.
Усилията му са възнаградени и той е приет в класа на проф. Пенко Господинов.
„Изобщо не съжалявам, че съм бил скъсан първия път“.
Вярва, че за всичко си има причина и точно затова не би променил нищо от живота си досега.
За класа си в НАТФИЗ Александър споделя, че са се превърнали в семейство. И добавя: „Сякаш, когато професорът ни е приемал е усетил що за хора сме и смея да кажа, че попаднах в един задружен и сплотен колектив от съмишленици. А Пенко Господинов ни научи да гледаме по-смирено на професията, да даваме максимума от себе се, но без да тичаме в неясни посоки“.
Александър играе и в две постановки в Малък градски театър „Зад канала“ – „Джъмпи“ и „Червено и черно“. Там е на една сцена заедно с актьори като Малин Кръстев и Леонид Йовчев и признава, че усещането е страхотно.
„Благодарен съм за професионалния си дебют – „Червено и черно“ с режисьор Бина Харалампиева в Малък градски театър „Зад канала“. В този процес научих страшно много,
хората там ти дават страшно много.
Те са пример за това какво трябва да бъде отношението ти към работата, въобще актьорската ти хигиена. Можеш да си откраднеш много от тях.“
Първата му главна роля пък е на сцената на Академията в постановката „Пате пате гъсок“, която приема като голяма отговорност (казахме ви, че е перфекционист). Режисьорът е Зафир Раджаб, а автор е ирландският писател Катрийна Дейли.
Спектакълът спечели Проектна програма към Театър НАТФИЗ в направление „Драматичен театър“. Проектът е предхождан от едногодишно проучване върху актуални социални проблеми, свързани с Me Too movements, cancel culture и социалната медия. Това е премиера за България и за Източна Европа.
„Държа да благодаря на нашите спонсори, които ни подкрепиха.“, заявява актьорът. И допълва: „А за работата си със Зафир мога да кажа, че той успя да запали всички нас… целия екип. Удовлетворение и удоволствие – това са последствията от работата с него. Благодарим и на страхотния ни сценограф Елис Вели и на Ян Руменин за музиката!“
Талантът и любовта му към сцената си личат и казва, че тя го зарежда и му носи уют. „За мен това е аквариум, който ме приютява в един по-интересен свят. В театъра изследваш себе си и „човека“ въобще като понятие, учиш се, запознаваш се с различни текстове и автори… Има доста неща, които да черпиш за себе си и обратното – да даваш неща от себе си, които черпиш от живота“, обяснява актьорът.
Казва, че няма мечтана роля. „По-скоро си мечтая да имам възможността да експериментирам с различни, може би по-екстатични театрални форми и жанрове.
Искам някак да обхвана цялата палитра на тази професия.
Всичко ми е много интересно.“, заявява Александър. Признава, че Академията го предизвиква да излезе извън комфортната си зона. Затова като зрител има любими жанрове и стилове, но като актьор – не.
„С риск да прозвучи клиширано, приемам много мисионерски тази работа.“, признава той и допълва, че за да си актьор трябва да имаш особена психика. „Налага ти се да задълбаваш в себе си и понякога това е стряскащо, защото откриваш неща, за които не си подозирал“, ни разказва.
За себе си казва, че е дълбоко нематериален човек, затова и се занимава с изкуство. Би посъветвал желаещите да кандидатстват в НАТФИЗ да го направят
мотивирани от любов към сцената
и любопитство към литературата и към човека. Да бъдат подтикнати от вътрешни търсения и нужди, свързани с духовното, а не криворазбрани романтични представи за професията.
„Трудно се доверявам на комплименти, казва актьорът, по-скоро гледам да си върша работата“.
И засега я върши добре. Може да се убедите сами като го гледате в някоя от постановките, в които играе.
Фото кредит откриваща снимка: Николай Попов
