Най-новият филм на Стефан Командарев – „Made in EU“, открил тазгодишното издание на фестивала „Киномания“, успя да надмине по въздействие дори и „Уроците на Блага“ (2023 г.). Режисьорът за пореден път надхвърля възможностите си, представяйки на зрителите един многопластов и разтърсващ проект, който нямаше как да ме остави безразлична. Как се чувствах ли? Под напрежение през цялото време - тръпки побиваха тялото ми, яд се появяваше на приливни вълни, сълзи извираха от очите ми. Някъде в мен обаче се спотайваше и тихо удовлетворение, че един снимачен екип е успял да вплете в продукция с времетраене по-малко от 2 часа упадъка и примирението, в чиято жертва сме паднали отдавна, но отказваме да признаем.
Снимка: Калина Иванова
Тези бичове на съвремието ни имат различни проявления. Може би това е и причината да пренебрегваме някои от тях. Често си казваме „не ме засяга пряко, мога да продължа да живея спокойно“. Това е голямата грешка, която правим като общество в момента – изразяваме позиция и недоволство, когато вече е твърде късно и проблемите са достигнали и „нашата врата“ или дори и тогава продължаваме да
мълчим, задушавани от страха от неизвестното.
От която и социална прослойка на обществото да сте, във филма на Командарев можете да откриете себе си, образа на свой приятел или роднина. Това прави проекта истински, понякога суров, но и богат на чисто човешки елементи, върху които зрителят може да размишлява, ако, разбира се, съзнанието му е отворено – готово или търсещо положителна промяна.
Рядко ми се случва да ми бъде трудно да намеря точните думи, с които да ви разкажа за някое ново заглавие. В този случай обаче се чувствам така, защото засегнатите теми са толкова много и всяка е не по-малко важна от предходната. Понякога това е „нож с две остриета“, но пък в „Made in EU“ сценарият на Симеон Венциславов (бел.ред. и Стефан Командарев) е перфектно премерен и позволява на всяка една от сюжетните линии да се развие в необходимата дълбочина.
Снимка: Калина Иванова
Ако трябва все пак да се опитам да „разбия на съставни части“ проекта, то в центъра му бих сложила темата за експлоатацията на труда в България.
Знаехте ли, че нивата ѝ у нас са сравними с тези в Бангладеш?
Аз нямах и ни най-малка представа, което за пореден път доказва, че тезата ми, че хората оставаме „глухи“ за проблемите, които не касаят конкретно нас. Ежедневието на някои включва 14 часов труд в нечовешки условия, оскъдно заплащане, забрана да вземат отпуски или болнични. Така изглежда и животът на главната героиня (бел. ред, и нейните колеги, сред които Анастасия Ингилизова и Ованес Торосян) във филма Ива Донева, изиграна от Гергана Плетньова. Първият логичен въпрос, който изскача в съзнанието ми, знаейки това, е – Защо все още стоят на това работно място? Решението често е продиктувано от липсата на друг избор, особено ако човек живее в по-малко населено място, където възможностите за заетост са силно ограничени. Глад или тотално изтощение? Това е дилемата, пред която много хора биват изправени. И ако от морална гледна точка отговорът е ясен, то на практика нещата стоят съвсем различно –
неудовлетворението и умората са лесни за преглъщане, когато нямаш друго за вечеря.
Снимка: Калина Иванова
Интересна тенденция е, че това разбиране важи единствено за по-възрастното население. Израснали в условията на опитващата се да се европеизира България, младите имаме по-широк кръгозор, излизащ извън пределите не само на родното малко градче, но и на страната. Така се стига и до втория проблем, разгледан във филма – изтичането на кадри в чужбина. Да не виждаш бъдещето си на мястото, където си се родил и израснал, е също толкова, ако не и по-тежко и страшно, колкото пандемията.
За разлика от нея – това усещане не поразява дихателните пътища, а човешкия ум и сърце.
Оправдано ли е желанието ни да си тръгнем, ако сме изпаднали в „дупка“ от безнадеждност, безпаричие и болка? Монологът на д-р Русев (Ивайло Христов), включен във филма, дава привидно простичък, но всъщност до болка верен отговор на този въпрос.
Снимка: Калина Иванова
„Няма щастлив имигрант, има само доволни“, казва той, докато опитва да убеди сина на главната героиня – Мишо (Тодор Коцев) да не заминава да търси щастието си в Германия. „Отивайки да работят в чужбина, българите се превръщат в обслужващ персонал на чужденците“, смята още той. Подритвани тук, слуги там – за момент започнах да се замислям
има ли място под слънцето, където трудът, здравето и самите ние като човеци и българи можем да бъдем ценени.
Там си чужд, а тук – нищожен.
Снимка: Калина Иванова
И ако всичко това не е достатъчно, за да се почувстваме истински безсилни, през 2020 г. бяхме изправени пред поредното изпитание, за което не бяхме подготвени. Спомням си точната дата – 8 март. Тогава у нас беше доказан първият случай на заразен с Covid-19. Тогава
се обособиха два лагера – на масовата психоза и на пълното отричане.
Дълго време се чудех на какво се дължи това. Може би на медийната дезинформация, също загатната в продукцията, или пък на чистото нежелание на някои да проучат и узнаят истината, без да се влияят от чуждото мнение. И до днес все още не съм разбрала, но това, което знам със сигурност, е, че в подобни деликатни ситуации най-важна е грижата за човека. Фактор, който редица работодатели (бел. ред. като собственика на шивашкия цех, където работи Ива - г-н Манчини, и брат ѝ, изигран от Герасим Георгиев) удобно пропускаха в стремежа си да продължат да печелят пари, докато
служителите им издъхваха, неспособни да си поемат въздух.
Много ангели, облечени в бели престилки, също се простиха с този свят, опитвайки да изпълнят работния си дълг.
На фона на всички тези погубени животи и във филма, и в реалността – поука нямаше, между хората се беше настанило единствено взаимно обвинение. Да сочиш с пръст се оказва много по-лесно от това да подадеш ръка, а да удариш носи по-голямо удовлетворение, отколкото да се опиташ да разбереш човека до себе си. Морален упадък, неспособност да признаем грешките си, да простим и да се извиним –
свидетели сме на тотална анархия в човешката емоционална интелигентност,
а единственото, което опитва да ни подтикне да се опомним, остава изкуството.
Снимка: Калина Иванова
„Made in EU“ e един от най-добрите български филм, създавани в последно време. По мое скромно мнение продукцията заслужаваше да бъде изпратена с аплодисменти на крака за всички (бел.ред. сред които и Иван Бърнев), осмелили се да покажат истината за прогнилата система в България. Силно озадачаващо за мен беше, че това не се случи. Много от хората, присъстващи на откриването на „Киномания“ в НДК, останаха удобно седнали на местата си. Като млад човек, решил да остане да живее в България, много силно ми се иска да вярвам, че причината за това не е, че предпочитат да живеят в едно измислено перфектно ежедневие и да остават глухи и неми за проблемите…просто защото така е по-лесно и безопасно.
Гледайте „Made in EU“ от 21 ноември в кината. Филмът заслужава всяка минута от ценното ви време, защото отрезвява, разтреперва, буди ярост към тези, които ни мачкат. Същевременно с това той ни дава и смелост да се изправим и извикаме „Стига толкова!“.
