Шрифт:
Принтирай
С Мария Лалева сядаме на кафе шест месеца, след като изчетох „Живот в скалите“ и „Пасиансът на архангелите“ на един дъх. Книгите й ми дадоха точните думи, с които да пусна токсична за мен любов. Попадах на цели монолози на македонката баба Настасия, стопанката на черквата в Созопол, които вербализираха безумния емоционален ластик, свързващ ме с един мъж в продължение на две години.
Подредени в определена последователност, думите могат да лекуват, но могат и да убиват
Сценарият за филм по „Живот в скалите“ е почти готов, „Пасиансът на архангелите“ я виждам като сериал
Българите четат – имат много ясен критерий какво им харесва, и какво не
И до днес, когато се събудя с усещане за дупка в гърдите, отварям книгите на Мария на случайна страница.
И винаги попадам на точния пасаж, който ми носи отговор и ми напомня, че съм си на пътя и всичко е наред. Само трябва да си прощавам по-лесно, за да вървя по-бързо към себе си и да се чувам. Да общувам с Мария Лалева на живо се припокри изцяло с усещането, докато четях „Живот в скалите“,най-продаваната книга на български автор у нас за последното десетилетие
Срещу мен стоеше сърцат мъдрец, който умее да разчита вътрешния ти свят за една цигара време. А след като е изпълнил разговора ви с букет от универсални истини за смисъла да си честен, смирен и да обичаш, си тръгваш педя над земята. Вижте какво сподели Мария с нас.- Мария, говорим си дни след празника на славянската писменост. Буквите ги празнуваме всеки ден, като общуваме цивилизовано и честно. Къде се крие голямата сила на езика - в това, че съхранява паметта ни като нация, в свободата да градим съдбата си като вербализираме себе си?
- Думите са енергия. Точно толкова, колкото мисълта е силна и градивна, точно толкова е силно и изреченото. Вярам, че думите, подредени в определена последователност, могат да лекуват, но могат и да убиват. И в това е смисъла и на наричанията. Думите са нещо много отговорно. Има значение с какво си ги заредил. И точно на тази енергия реагират хората, които ги четат и слушат.Ако нещо е съхранило нашата национална идентичност, това е само езика
Натъжавам се истински като чета грозни думи за нашите хора. За обругания български дух и „робска психика“. Особено напоследък виждам как думите се ползват само, за да воюваме. А те трябва да се ползват, за да изразят теб самия. Най-красивата част от теб. И като забравим тази красива част, изразяваме това, което вече е попило в нас – абсолютното разделение.Ние сме много красиви хора, българите
Не сме завистливи и лоши, както обичаме да се представяме. Достатъчно е да те взема с мен на 2-3 срещи из страната, за да видиш хората колко много жадуват някой да им каже нещо добро за тях самите. Ако пиша, то е защото искам хората да преоткрият себе си чрез думите. Ние сме от късметлиите да имаме собствена азбука. Това е повод не толкова за гордост, колкото да се замислим с колко красиви неща е натоварена българската раница. Как да използваме за добро всичко, което ни е дадено. Какви думи създаваш, как ги редиш.
- Кое е най-тежкото в работата на писателя?
- Най-тежката част е редактирането. Минава обмисляне на всяко изречение и си е откровено робска работа. Самото писане иначе е много красив процес, него не го зачислявам към труда.- Медитативно ли ти е?
- Не точно. Понякога стоиш и все едно го чуваш, бързаш да го запишеш, за да не го изпуснеш. Друг път едно изречение може да ти яде душата половин ден и повече. Продължаваш нататък и се връщаш, когато си готов за това изречение.
- А писането как те намери? Кога разбра, че е твоето нещо?
- Аз още не знам дали е моето. Не обичам да ме наричат „писател“, защото това е титла, която читателя дава с времето. Думите те намират. Въпросът е дали ти си на тяхната честота. Има думи тежки. Има думи, пълни с любов. Зависи на каква честота си настроен. Ужасява ме това деление на висока, ниска, средна, масова и елитарна литература. А читателите са едни и същи. И няма как да им слагаме един път клишето, че са елитарни, ако четат еди каква си литература, а после стават автоматично простаци, защото четат и друга.Хората, които имат отношение изобщо към литературата и писмеността, са едни и същи
Българите четат. Имат много ясен критерий какво им харесва и какво не. Друг е въпросът какво им се налага като летва за качество. Какво в крайна сметка възпитава като отношение към думите и училището.- Изпреварваш ми въпроса. Как може в ерата на дигиталното, на бързооборотното, на ултра късите форми за съдържание, един млад човек да бъде мотивиран да отвори книга? И тя да не е биография на влогър, да речем.
- Във всеки случай – не на сила. Човек си има свобода. Най-страшното нещо, което съм чела, е че трябва да възпиташ читателя, или зрителя. Недопустимо е да му отнемеш свободата да избира. Пътя към сърцето на децата е любовта. Те може да са в TikTok, или в Instagram. Може да са заринати от елементарни неща. Но истината е, че във всеки човек, без значение в каква среда вирее, има любов. Има една честна антена, която улавя доброто в думите. Най-верният път е да дадеш на човек свободата да се самоопредели в едно произведение.
- Кога изпитваш нужда да пишеш? Кое състояние те движи като разказвач на истории – личната загуба, или щастието?
- Понякога всичко зависи от историята, както е в „Пасиансът на архангелите“. Там историята дойде разказана, завършена. И аз трябваше само да доизчистя някои неща. Историята на Юстина и на майка Христина дойдоха готови. Каша е абсолютно истински прототип. Наблюдавах двама, трима души, за да сглобя този образ. На света има такива хора и на мен ми е тъжно за тях, защото Вселената на тях им дава много шансове. Но те като не са готови, не могат да приемат тази ръка на доброто, на светлината.Живея много любопитно, наблюдавам и чувам всичко
Главата ми е като мишпулт, на няколко писти се пуска всичко и после смесваш. Не знаеш какво ще излезе накрая, но имаш идея за хармонията. Като песен е писането. Но винаги има един основен музикален мотив, или в случая - мотив на романа. Не винаги само болката ражда поезия, или добра история. „Живот в скалите“ е така. Писала съм го в много тежък за мен момент.Минах през дълъг период на звучни шамари от близки, от съдба
„Пасиансът“ беше писан в състояние на абсолютно смирение и разбиране защо определени болки и рани са ми били причинени. И това смирение пред съдбата, това осъзнаване на болката като двигател да продължиш напред, то е в основната на „Пасиансът на архангелите“.Дали ще има трети роман – не знам, имам идея
Но не съм усетила момента да седна насаме с думите. Думите са много ревниви. Не търпят чуждо присъствие. Така беше с „Пасиансът“, три месеца стоях сама. Самотата е вдъхновение. Задължително условие е да съм сама с думите. Не аз отивам при тях, а те идват при мен.
- Обичаш да ни срещаш с посланици на небесното добро в книгите си, като баба Настасия от „Живот в скалите“ и Юстина от „Пасиансът на архангелите“. Можеш ли да разкажеш повече за нейния прототип, къде я срещна тази жена?
- Не съм я срещала, разказаха ми за нея. Странната история как пристига тук, как е гледала на карти. Съответно, те изобщо не са такива, каквито съм ги описала. Тях си ги измислих. Но цялата история за това как й е изгоряла къщата, как майка й губи живота си, защото се връща в пламъците за ботушите на бащата. Странстването й по корабите. След това как идва тук, работи. Не е била във Варна, преместях я там от друг град. Понатегнала съм малко драмата. Самият прототип на Юстина не е бил изнасилен.Но това пък е историята на друга жена, която е била гледачка и е била подложена на страшни зверства,
в следствие на което не е могла да има деца и си осиновява. Събрах тези истории и се роди Юстина. До идването й във Варна съм се движила съвсем по историята на реален човек. Приписах й малко мистика, повече интерес към езотерика и религии. И към световния мир.Ако нещо в Юстина има от мен, то това е тази липса на религия, но наличие на вяра във вселенските закони
В енергиите и в прераждането. В това, че човек няма начин да е в грях. Може да не живее съвършено, но това не го лишава от великолепието да носи божията искра. Това мое вярване го дадох на Юстина.
- Прочетох и двете книги като притчи. Дойдоха при мен в точния момент и ми дадоха доста отговори. Към коя от двете книги има по-голям интерес за филмиране?
- От „Живот в скалите“ може да излезе много красив филм, стига да има кой да го направи. „Пасиансът на архангелите“ го виждам само като сериал. Да се филмира една такава книга у нас е много опасно, защото бг киното си има достатъчно проблеми през последните 2-3 години. Второ, това което финансира държавата, са по-елитарните, т.нар фестивални филми. Аз лично не искам да отивам там.Имам носталгия към старото европейско кино, френско, италианско... Ако ще се прави филм, той ще е в тази стилистика
„Живот в скалите“ показва, че няма значение от коя религия си, кой те е родил. Тази история може да се снима от всяка точка на света и да е вярна. Това е история без националност. Аз съм почти готова със сценария. Ще видим какъв ще е екипът и как ще реализираме идеята. Всичко е въпрос на пари, време и организация. 200 000 е тиражът на „Живот в скалите“, а това са 200 000 представи как трябва да изглеждат героите. Сценарият ще е по мотиви от книгата, цялата история не може да влезе едно към едно.
