През 1974 г. сръбкинята и концептуален творец Марина Абрамович прави ужасяващ експеримент и едновременно създава скандална творба. В галерия в родния й Белград, Сърбия, тя поставя 72 артикула върху маса и приканва публиката да ги използва върху нея по какъвто начин намери за добре. Някои от елементите са безвредни, като малко зехтин и рози, четка за коса, например Други – не. Като
зареден пистолет с куршуми, брадва, вериги, трион.
“Бях готов да умра”, споделя Абрамович. След шест часа в тази перформативна акция, Абрамович си тръгва в кръв и сълзи, но жива. „Каква късметлийка съм“, казва тя с все още тежкия си английски акцент, докато се смее.
Пърформансът, който до голяма степен променя разбиранията за съвременно изкуство е Rhythm 0. Чрез него авторката му Марина Абрамович
решава да се представи за обект.
За целта инструктира публиката да използва реквизита върху нея, както пожелае, а тя поема пълна отговорност за последствията. В началото зрителите са по-скоро пасивни. С течение на времето обаче някои от тях прилагат и насилие, използвайки оставените предмети – режат кожата й, разкъсат дрехите й, забиват нож между краката й и т.н…Междувременно очите на Абрамович се пълнят със сълзи. Върху тялото й са
извършени и различни дребни сексуални посегателства.
Въпреки че не всички присъстващи в публиката взимат участие в тези ужасяващи действия, някои се намесват и се опитат да избършат сълзите на Марина. Независимо от това огромната динамика на груповата психология повлиява на хода на събитията, което улеснява хората
да загубят индивидуалния си морален компас в колективната анонимност.
Този проект се превръща в символ на безстрашието и издръжливостта на Марина Абрамович. Начинът, по който
тества прага на психическата и физическата си болка
до крайности, но и на нейното доверие в публиката. Когато изпълнението най-накрая приключва, тя излиза от пасивното си състояние и тръгва към зрителите. Реакцията им е повече от показателна – хората се страхуват да се изправят срещу нея и бързо тръгват да напускат изложбеното пространство. За Абрамович този опит оставя дълбоко влияние върху разбирането й за изкуството на пърформанса и
границите на участието на публиката.
50 години по-късно Rhythm 0 ни кара да се замислим за враждебността, с която все още се сблъскват жените – постоянната заплаха от насилие и опасност и малтретирането на телата им от физически по-силните.
„Когато започнах в началото на 70-те, всички ми казваха, че съм луда“, споделя Абрамович. „Това не е изкуство, не е нищо“, са думи, с които тя често се сблъсква. Използвайки тялото като своя среда, Абрамович показва колко близо може да се доближи изкуството до живота.
