„Музо, запей ми за оня герой многоопитен, който странствува дълго, откакто порути свещената Троя, и опозна градовете, ума на безбройните хора, толкова мъки в душата си той по морето понесе, своя живот да запази, другарите вкъщи да върне”. Омир винаги е успявал да ме върне обратно в ученическите години, когато с охота „попивах” и митологията, и историята, които се „надбягват” в творбите му. Минаха близо десет години оттогава и повече от две десетилетия, откакто „Троя“ остави своя отпечатък в киното. Днес, работейки като редактор в сферата на културата, все по-често се чувствам сякаш различни проекти трудно ме впечатлят или изненадат. Именно в един такъв момент Кристофър Нолан обяви, се завръща на големия екран със своя версия на „Одисея“. Мигновено ме обзе силен трепет, но и леко напрежение, предизвикано от полемиките в общественото пространство. Кои от очакванията ми се оправдаха?

Снимка: Melinda Sue Gordon/Universal Pictures
Новият филм ни разказва вече познатата история на царя на Итака Одисей (Мат Деймън), който оставя невръстния си син Телемах (Том Холанд) и съпругата си Пенелопа (Ан Хатауей), за изпълни дълга си и да помогне на Менелай (Джон Бърнтол) и брат му Агамемнон (Бени Сафди) да спечелят битката, която остава в историята с името Троянска война. Макар според древногръцката митология отвличането на Хубавата Елена (Лупита Нионг’о) от троянския принц Парис да е причината за избухването на конфликта, в проекта на Нолан е по-скоро загатнато, че
откакто свят светува всичко опира до политика и борба за надмощие.
Колкото и мащабно да звучи това като идея само по себе си, то определено бледнее пред чисто човешкия фактор, който се разкрива пред погледите ни преди, по време на и след войната. Целта е ясна, а хората са най-обикновени пионки в постигането ѝ. Битките на Одисей с богове, нимфи и чудовища са визуално зашеметяващи, свирепи, изтощителни, но и смъртоносни за всички членове на екипажа му, които така и не успяват да изпишат със златни букви името си в историята, а просто потъват безмълвно в царството на Хадес. Странствайки някъде измежду бурните вълни, черната пръст и митичния остров на Калипсо (Чарлийз Терон) – Огигия,
Одисей всъщност губи своята „посока”.

Снимка: Melinda Sue Gordon/Universal Pictures
За разлика от него - Пенелопа почти до самия края на филма остава стратегически играч в неравната надпревара в един свят, доминиран от мъже. Тя не плаче и не се моли, в даден момент спира да очаква и героичния си съпруг, който да я защити и опази царството им от потенциалните набези на морските хора. Бори се по свой собствен начин и срещу женихите, които заплашват дома ни, докато отглежда и възпитава сина си сама,
засилвайки феминистичната нишка, вплетена в сюжета.
Мнозина спорят за това кой всъщност е върховият момент в новата продукция на Нолан. За някои е кървавата битка, разиграла се зад стените на Троя, а за други психологическият аспект на самото събитие, белязало живота на десетки хиляди души. Лично за мен емоционалното винаги е надделявало над визулното. Пиша всичко това, но с ясното пояснение, че операторското майсторство е на изключително високо ниво. Детайлната картина, както и мащабността на обхвата се дължат на IMAX 70-милиметровите камери, използвани за заснемането на епоса. Технологията е истински прецедент за съвременното кино, но както вече споменах, това далеч не е единственото, заради което
филмът е определян като поредния шедьовър на Нолан.

Снимка: Melinda Sue Gordon/Universal Pictures
Говорейки за отличителни продукции от професионалното портфолио на режисьора, няма как да пропусна да направя сравнение с носителя на „Оскар” – „Опенхаймер”. Макар и събитията, заложени в сюжетите, да са разделени от близо 30 века в исторически план, те все пак намират своите допирни точки в лицето на своите главни герои. И точно тук идва психологическият аспект на преживяваното, за който споменах по-рано в ревюто си. В края на живота си Робърт Опенхаймер е обзет от угризения във връзка със създаването на първата атомна бомба. И все пак той никога така и не отрича участието си в деянието, може би оправдавайки действията си с едно по-висша цел, а именно прекратяването на Втората световна война. Със сериозни съмнения е изпълнено и съществуването на Одисей, въпреки че богинята на войната Атина (Зендая) или по-скоро вярата в нея винаги го съпътства по пътя му. На моменти той ми се струва толкова объркан и лутащ се в небитието, че като зрители съвсем откровено можем да започнем се питаме –
„Иска ли изобщо наистина да се прибере у дома при семейството си,
или странстването е неговият начин да се самонакаже за отнетите животи?”

Снимка: Melinda Sue Gordon/Universal Pictures
Истината е, че след двата филма у мен сякаш останаха повече въпроси, отколкото точни и ясни отговори. И до днес продължава да ме гложди идеята за вината и нейните различни проявления. Дали тя е единствено мъченическо усещане, подбудено от това, че си останал жив, а други са загубили живота си, или е най-обикновен пристъп на моментно просветление на гениален ум, използван като оръжие за масова разруха? Предполагам, че всеки ще съумее да открие своята истина, когато изгледа филмите. Времето, а и журналистическата професия са ми показали, че универсална такава няма – докато едни за щастливи и ликуват, други ще хулят, мразят и отричат заради своите предубеждения.
„Одисея” и Кристофър Нолан направиха силна заявка за боксофис успех. Това обаче не попречи на предразсъдъцитеда вземат превес още преди самата му премиера. Ако ми кажете, че поне един човек не се е обръщал към вас с думите „Защо Хубавата Елена е чернокожа?”, „Наистина ли Елиът Пейдж играе Ахил?”, „Защо няма нито един грък в актьорския състав?” – няма да ви повярвам, но все пак ще опитам да отговоря.
Режисьорът не претендира за пълна историческа автентичност, а дори обратното –
често го описва като митично приключение, а всички знаем, че в митовете и легендите има изключително обширно пространство за свободна интерпретация и художествена измислица. Още повече, че в самия филм е силно акцентирано върху темата за спекулацията и слуховете - върху онова, което достига до нас единствено чрез песни, писмени сведения или от уста на уста. Години наред именно манипулацията е променяла многократно хода на историята, а най-изкусните разказвачи като Одисей са били в основата на това (пре)моделиране на истината. Съзнателно или не, той многократно нарича себе си „ветеран от Троянската война”, което само по себе си го издига до пиедестала на герой. Такъв ли е обаче, ако по пътя към тримфа е газил в реки от кръвта на невинни селяни и войници, някои от които невръстни деца? Историята обикновено мълчи по този въпрос, вероятно заради общоприетата от векове норма, че целта оправдава средствата.
Следвайки нея, а и личните си виждания и убеждения, бих казала, че напълно разбирам и дори оправдавам избора на актьорски състав на Кристофър Нолан. Мат Деймън, Ан Хатауей, Том Холанд, Чарлийз Терон, Зендая, благодарение на успехите си в мейнстрийм продукции, несъмнено ще привлекат много повече аудитория към проекта, отколкото всеки един нетолкова известен актьор, дори и с исторически правилен произход. Защо това е важно ще попитате? – Защото „Одисея” е от филмите, за които си заслужава да отделите 3 часа от ценното си време. Направете го не само заради забележителните кадри, но и най-вече заради въпросите, прозренията и емоциите, които може да предизвика у вас.