Спектакълът „Лазар и Иисус“ е по едноименния разказ от 1977 г. на писателя Емилиян Станев. Трактовката на българския автор се отклонява от каноничния сюжет и разглежда историята на Лазар през една по-различна призма, за която дори „Евангелието мълчи“. Самият писател нарича текста си апокриф. Текстовете на Емилиян Станев привличат вниманието на режисьора проф. Иван Добчев още през 80-те години на миналия век, когато поставя „Антихрист“ в Пловдивския театър.
Сега, той се заема с нелеката задача да „преведе“ разказа „Лазар и Иисус“,
писан по законите на литературата, на езика на драмата*.
Младите студенти от актьорския клас на режисьора в НАТФИЗ се впускат в това сценично предизвикателство и придават на спектакъла онази живина и тръпка, която само младият актьор носи в себе си. Разбира се,
редом до режисьора и актьорите седи невероятен постановъчен екип
(сценографията е дело на Елена Иванова, костюмите – на Сузи Радичкова, видео оформление – Димитър Сарджев, а композитор е Асен Аврамов).
Идеята за вечната игра между светлината и сенките, между „горе“ и „долу“ е осъществена и в сценографски, и във философски план.
Но първо сенките.
В една от първите сцени виждаме голото, въртящо се почти в екстаз тяло на Лазар (подобно на въртящите се дервиши). Щастлив, с бляскъв поглед в очите, откриващ красотата на всяко боже творение – камъка, разцепеното дърво… Невероятно превъплъщение на Кристиян Стоичков!
Около него витаят падналите ангели.
Това са Димитър Василев, Марин Джишев, Късин Ванг, Алекс Иванов, Благовест Мицев, Яна Зайкова, Мануела Минкова, Дениза Павлова, Елена Траянова, Боян Фераджиев, Рафаел Бижнев, Илиян Нонов, Борис Върбанов и Николай Ганчев. Актьорите заедно успяват да създадат този едновременно единен и групов образ, като се движат на ръба на ярко театрализираната автентичност.
Първата част на спекткъла е една поредица от сцени-сънища наяве, в които падналите ангели се явяват на Лазар.
Говорят му, а той е обсебен от тях и от желанието си да види и да влезе в Царството небесно. Налудничавото му държание силно безпокои любящите му сестри Марта (Валерия Върбанова) и Мария (Ангела Канева), които обаче, водени от безрезервната си обич безропотно са приели съдбата си да бдят над него.
И двете притежават силно емоцинално присъствие,
което ни прави абсолютно емпатични към техния обект на привързаност – Лазар и ни карат да го обикнем като наш брат. Ако Марта е по-рационална, то Мария е по-емоционалната. Валерия Върбанова е динамична и ярка, а Ангела Канева
придава една мекота на образа на Мария.
И двете умело преминават през всеки нюанс на своето емоционално състояние – от загриженост и любов, през тъга и отчаяние, но никога презрение към брат си, а по-скоро една тиха скръб, задето е загърбил бога.
В хода на спектакъла проследяваме Лазар, който през събитията и по-специално през най-значимото за спектакъла събитие – възкресението, израства. Но не виждаме неговата физическа трансформация (от дете във възрастен)
и именно тук е апокорифната заигравка на Емилиян Станев,
която Добчев доразвива в своя спектакъл. След като се случва чудото – възкресението, Лазар изгубва детето в себе си – изгубва вярата, залита към мрачните дълбини на своята изконно земна, човешка душа.
Постановката „Лазар и Иисус“ озадачава, стъписва, задава въпроси, които отекват в съзнанието дълго след финала, защото:
„Тя не свършва с чудесното възкресение от гроба, а продължава още по-нататък, за да ни покаже стъписващата метаморфоза на възкръсващия. Божият човек, кроткият луд се завръща в света на живите като лумпен-капиталист, който по подлост и безскрупулност може да засрами и Юда Искариотски, продал с целувка своя учител. Лазар се превръща в експериментална мишка на христовото учение. В „случая Лазар“ нещо дефектира – предполага се, че пребиваващия три дни отвъд е успял да разгледа царството, но по всички въпроси около пейзажа там, Лазар мрачно мълчи. В деня на самото чудо, след като вижда отворени очите на възкресения, Исус казва на висок глас: Днес нашият брат Лазар изгуби небесното царство.“
„Спектакълът изследва тази загуба и всички последствия от нея. Всъщност това ще бъде разказ за нашия секуларизиран свят, светът на хората, загубили в себе си царството.“ (Иван Добчев)
Загубата не е само за Лазар, а за всички нас – човеците.
Спектакълът изследва именно последствията от подобна загуба. Точно затова и придобива толкова съвременно звучене и смисъл. Всъщност това е разказ за нашия свят и за хората, загубили в себе си царството. В него се оглеждат проблемите и въпросите на днешния ден и едновременно с това, говори за извечните понятия за вярата и безверието, за поривите на душата и плътските изкушения и за Лазар, който се превръща в метафора за всички нас. И тук трагедията е не просто изгубването на Царството небесно, а още по-страшното – загубата на вяра в безсмъртието на душата.
На финала обаче има светлина – бяла, ярка, сякаш Таворската светлина.
Актьорите произнасят думите, с които започна спектакъла, (а именно за преставането на мъжа да бъде мъж и жената да бъде жена до тяхното пълно сливане) докато на голям екран отзад се изобразява следната картина – по стълба в небесата бавно се изкачва човешко същество – не мога да определя дали беше мъж или жена, но не това е важното в случая.
И. Добчев за пореден път доказва, че един български текст съвсем не се занимава само
с регионалните въпроси или с „непреведимо българското“. Даже напротив, спектакалът „Лазар и Иисус“ излиза извън рамките на националното, а с финала си успява да излезе дори от конкретизираното времево пространство и се извисява до метафизчните измерения на надбитийното, до онова, що е отвъд видимото.
След като гледах „Лазар и Иисус“ дълго мислех над темата за онова вечно люшкане между вярата и безверието и колко актуално е то тук, на национална почва. Разбира се, че това е общочовешка черта, но има нещо много характерно нашенско
в това постоянно съмнение, сякаш заложено в народопсихологията ни.
Самият Емилиян Станев много добре го формулира в свое изказване за героя му Сибин от романа му „Легенда за Сибин, преславския княз“, но паралел може да се направи и с героя му Лазар и по-специално тази „трагедия“, за която споменах и която „другите народи едва ли познават“:
„Сибин неутолимо търси своя бог, той не може да приеме изцяло духа и това е изобщо трагедията на българина, трагедия, която другите народи едва ли познават.
И германецът, и англичанинът, и французинът имат свой бог – под бог разбирам ясен, определен светоглед. Нашият човек винаги се е лутал – това личи от съдбата му.“ Е.Станев
А по повод многопластовата сложност на образа на Емилиян-Станевия Лазар,
който мен лично, дълго време след като гледах постановката на Иван Добчев, не ме оставяше на мира, ще завърша с думи на режисьора: „Ние нито можем да съдим тези хора, нито да ги учим. Можем само да се удивляваме пред сложността и необяснимостта на този свят.“
А ти читатетлю, ако си стигнал и до този последен ред на това ревю,
може би и сам се досещаш, че препоръчвам горещо спектакълът „Лазар и Иисус“ да бъде видян и преживян. Излишно е да казвам също, че ще провокира у теб размисъл върху теми, в които сякаш забързаното ни ежедневие не ни позволява да се вглъбим. Но най-вече ще предизвика у теб възхищение пред необятния талант както на режисьора Иван Добчев, така и на неговите последователи – младите актьори от неговия клас в НАТФИЗ.
