Харесва ли ви какво виждате срещу себе си, когато погледнете в огледалото? Сега помислете какво забелязват останалите и отново отговорете на същия въпрос.  Човешкият образ е сложна съвкупност от добрите и лошите черти на своя притежател. Пречупен през различен поглед, той може да придобие десетки измерения – някои не особено лицеприятни. Това обаче далеч не означава, че мнението, което останалите имат за нас, трябва да сформира и нашите лични виждания. Този ценен урок научих от „Анора“ – филма на Шон Бейкър, който спечели „Златна палма“ на фестивала в Кан. Официалната му премиера в България се състоя на „Киномания“.

Той е поредната продукция на режисьора, която показва откровения му интерес и подкрепа към секс работниците. За разлика от много от своите колеги и обществото като цяло – той не ги заклеймява, а напротив. Шон Бейкър търси начин стигмата, която се е стоварила върху тях, да бъде премахната. Стремежът му е истински

акт на смелост във времена, когато е най-лесно човек да бъде съден от другия,

без дори да се направи опит да бъде разбран или опознат. Подходът на режисьора се характеризира с дързост и предизвикателност – истински ужас за моралистите, но и над двучасово удоволствие за киноманите. 

Суров, но същевременно комичен, романтичен, но и драматичен, изпълнен с неочаквани болезнени обрати, но и забавления – такъв е животът на Анора (Микаела Мадисън Розберг) – главната героиня във филма. Срещаме се с нея в затъмнен стриптийз клуб, докато обслужва поредния си клиент. Изминали са едва няколко минути от филма, а вече сме станали свидетели на детайлен анализ на посетителите на заведението. Те са предимно самотници, търсещи женски ласки, и семейни мъже с афинитет към покупката на любов и внимание. Една вечер обаче в заведението се появява Иван (Марк Ейделщайн), млад чужденец – руснак, който пристига с приятелите си, за да се позабавлява. Срещата между него и Анора първоначално изглежда като поредното бизнес начинание за еротичната танцьорка, но

неочаквано и бързо ще премине към една емоционална авантюра с неясен край. 

Иван е толкова очарован от нея, че ѝ предлага да прекара цяла седмица с него и приятелите му. 

Мигновено си помислих за Джулия Робъртс и Ричард Гиър в „Хубава жена“. Макар определени сюжетни линии да напомнят силно на романтичната комедия, по която полудяха милиони по света, в

„Анора“ се долавя един допълнителен „пикантен привкус“. 

Провокацията е основна движеща сила в сценария, който е подплатен с многобройни детайлни секс сцени между главната героиня и Иван.

В тези еротични картини обаче липсва какъвто и да било аспект на интимност и близост, които обикновено са характерни за женените двойки. Правилно прочетохте, след едва една седмица заедно двамата решават да сключат брак. За Иван това е идеален развой на събитията. Това означава, че не е длъжен да се върне в Русия и да работи в компанията на баща си… или

казано по друг начин – няма да му се налага да порасне.

Така ще може да продължи да купонясва като инфантилен тийнейджър и да харчи милионите на родителите си. А може би частичка от него се опитва и да ги накаже, женейки се за жена, която по думите им е недостойна за семейството. 

За Анора или Ани, както я наричат приятелите ѝ, може да се напише много. Хората я сравняват с Пепеляшка – прилика, която за мен остава някак блудкава и неясна. Главната героиня от филма на Шон Бейкър е

далеч от стереотипа за принцесите,

с който сме свикнали. Тя не е от жените, нуждаещи се от принц в бляскави доспехи, който да я измъкне от кулата (стриптийз клуба) или да ѝ върне кристалната пантофка. Тя е една от онези представителки на нежния пол, които не се притесняват да изкарват прехраната си сами и могат да хапят (буквално и преносно), когато им се наложи да се защитават.

От една страна, самоувереността ѝ е впечатляваща. Анора е наясно с това колко е красива, а също и с факта, че може да използва тялото си като разменна монета. Докато работи в стриптийз клуба, в замяна получава пари, но когато напуска и се омъжва за Иван – нещата коренно се променят. Макар първоначално отношенията им да се задвижени единствено от стремежа ѝ да припечели повече, то по-късно тя търси по-скоро топлина и внимание, семейство и подкрепа. Метаморфозата на персонажа ѝ във филма е поредното доказателство, че човек трябва да бъде изключително внимателен пред кого сваля своя „щит“. 

Останала уязвима в прегръдките на Иван, Анора дори и не подозира, че

някой е напът да спука сапунения балон, в който се развива нейната „приказка“.

Но кой? Може би Торос (Карен Карагулиан), Гарник (Ваче Товмасян) и Игор (Юра Борисов) – трима служители на родителите на новия ѝ съпруг. Те ли са врагът обаче или той се крие в собственото ѝ легло? 

Без значение какъв е отговорът на въпроса, е важно да отбележим, че появата им отключва една страна от характера на Анора, която не сме виждали до момента –

една лъвица, опитваща да защити това, което смята за свое и съкровено.

Много често обаче животът или хората около нас си правят шеги, които напълно преобръщат представите ни за реалността. Сън ли са били двете седмици забавления и щастлив семеен живот, или пък зрителна измама?

Оказва се, че самоувереността и прекомерната вяра в грешните хора около нас могат да замъглят погледа ни до такава степен, че да не успеем да преценим кое е действителност и кое фалш – кой ни гледа с внимание и топлина и кой като най-обикновена секс кукла на конци. Анора попада именно в такъв капан, а излизането от него изглежда някак непосилно. 

Финалните сцени са тежки – от усмихната млада и борбена жена няма и помен.

Отчаяние се е настанило на лицето ѝ, примирение сякаш се чете в погледа ѝ.  Умишлено или не, Шон Бейкър събуди в главата ми пореден въпрос – нима професията на човек може да определи дали той заслужава да бъде истински обичан, или не?

„Хората виждат само това, което искат. Никога не питат кой си в действителност“, смята Анора. А какво мислите вие?