Границите между две души изчезват, когато има истинска любов и уважение между тях. „Приятелството е най-необходимото нещо в живота. Никой не би се съгласил да живее без приятели, дори и да има всичко останало“, е казвал Аристотел. Важността на тези думи разкриват нидерландският режисьор Миша Пекелв колаборация с писателката Капка Касабова в техния документален филм „Човешките потайности“.
Премиерата на лентата е част от селекцията на тазгодишното издание на фестивала „Синелибри“ в категория „Документална октава“. Филмът проследява поетичната история на едно приятелство между три деца, разцъфтяло „на границата“. Тостава все по-силно с времето, докато накрая не се намесва войната…
Всяко парченце от тяхното ежедневно напрежение, видяно през невинните очи на едно от децата, ни потапя в един красив и чист свят, който прилича на „някакъв сън“. Документалните кадри от 60-те и 70-те години, разкриващи дългите игри, под звука на гласа на вече порасналото момиче, предизвикват едновременно носталгия и трудно обяснима тъга.
Снимка: moviesthatmatter.nl
„Искам да е така завинаги! Ами напиши си го в тетрадката – ми отвърна Жасмин!“ Тези разменени думи между двете малки момичета накараха киносалона да притихне. В този момент се замислих колко бързо минава времето и как често забравяме да се насладим на моментите тук и сега с любимите си хора, докато постоянно планираме в бъдещето. Често забравяме и да запечатваме момента, въпреки че в днешно време можем да си го позволим по всяко време благодарение на нашите смартфони.
Цветните кадри намаляват все повече и повече, и пред нас се разкрива все по-сив фон, който носи трагична красота и печал от онова време, в което в Европа са били изградени хиляди километри гранични огради. Всяка минута тишина е заредена с меланхолия и тревожно очакване, а всичко следващо изречение ни кара да настръхнем.
„Хайде, покажете усмивки, но не и мислите си“
– изрича сурово порасналото момиченце. В този миг то ни кара да се загледаме в очите на всеки един минувач и да разпознаем страхове им.
Годините минават и тримата приятели заедно растат, създавайки хиляди спомени през радости и болки в един затворен, несвободен свят, в които само птицте в небето са били свобдни. Замисляйки се за тези нетолкова далечни времена, в които са живели нашите майки и бащи, баби и дядовци,
си давам сметка колко различна е била тяхната младост в сравнение с нашата.
Не можем дори да си представим какво е да нямаш възможност да вземеш един самолетен билет и само за няколко часа да се озовеш на другия край на Европа. За тях всяка мечта е била съпътствана от страх. Никога не са знаели какво ще се случи на следващия ден или дали това не е последният път, в който прегръщат близките си…
„Да остареш преди да станеш млад“ – това са най-точните думи. Тези, които обобщават всички видяни кадри до тук, изречени малко преди лиричният глас зад кадър да загуби най-добрия си приятел. Смъртта носи със себе си много болка, но и много мъдрост. При загубата на някой близък в ранна възраст, сякаш детето в теб умира. Така изведнъж започваш да виждаш света все повече с все по-малко цветове…
Филмът „Човешките потайности“ представя готови кадри от 2000 различни живота на границите на Източна Европа. Режисьорът Миша Пекел е подбрал някои от тях и ги е оформил в една история, в която ярко контрастират две коренно противоположни теми: приятелството и войната. След края на филма той споделя, че му е било трудно да
„спре да работи по него, разполагайки с толкова много материал“.
Разказвайки за своя интерес и професионален опит относно правата на бежанците, той, заедно с Капка Касабова, която обикаля почти целия свят през последните 30 години, ни напомнят, че тази
история остава изключително актуална и днес.
„Всеки от нас, във всеки един момент, може да се окаже притиснат между възможността за бягство и трагичния край. Но никога не е сигурно, че, избирайки възможността, ще избегнем катастрофата“, казва българската писателка.
Както в книгата на Капка Касабова„Граница“ от 2017 г., носител на литературната награда, така и във филма екипът подчертава, че границите се зараждат първо в нашите умове и след това се материализират. След края на филма, по този важен въпрос, те уточняват, че творбата
„не е адаптация на книгата, а по-скоро колаборация с нея“.
Така, изпращайки ги с аплодисменти, всички ние напуснахме салона, потънали в мисли. За това кое и как зависи от нас и как ние определяме нашата „несвобода“.
Симона Иванова е завършила комуникации и международни отношения в Université de Lorraine в Нанси, Франция. През последните няколко години тя създава уеб съдържание за няколко европейски неправителствени организации. Водена от любовта си към киното и театъра, тя обожава да разказва истории през призмата на изкуството.
