Шарл Азнавур – име, което със сигурност сте чували по радиото или от разказите на вашите майки и бащи. Със своя мощен глас и изключителен талант като композитор, той се e утвърдил като една от най-големите икони на френския шансон и е станал

първият френски изпълнител със звезда в Алеята на славата в Холивуд.

В чест на неговото творчество и живот се отправя филмов поклон чрез лентата на Мехди Идир и Гран Кор Малад – „Господин Азнавур“. Филмът бе представен с премиера у нас преди дни в зала 1 на НДК, по време на фестивала „Киномания“.

Живеейки почти седем години във Франция и разхождайки се по френските улици, често чувах от ъгъла на някое бистро или пекарна емблематичните му песни и кавъри на тях – „La Bohème“, „Hier Encore“ или „Emmenez-moi“. В бързината на ежедневието забелязвах как минувачите се усмихват, чувайки някоя от тях, или дори някои двойки спират, за да се погледнат в очите и да си подарят един танц. Музиката на Шарл Азнавур сякаш те потапя в

черно-бял филм от миналото, в който единствено любовта изпълва въздуха.

Едновременно с това текстовете му, изпълнени с искреност, имат способността да пълнят очите ни със сълзи и оставят траен отпечатък в паметта ни. Всички тези емоции забелязах в препълнената Зала 1, където секунди преди прожекцията се чуваха шепоти както на български, така и на френски:

„А вие знаете ли нещо за живота на Азнавур?“

Ако трябва да бъда откровена, моят отговор на този въпрос е, че знам за успехите му и световните му турнета. Филмът на Мехди Идир и Гран Кор Малад разкрива тази част от живота му, но определено проследява и най-тъмните епизоди – от детството му до смъртта му. В ролята на Шарл Азнавур е Таар Рахим, който споделя пред френската преса, че

„се събуждал и лягал с видеа на великия френски изпълнител, за да имитира гласа му, и трудно излизал от роля след снимки“.

Изучавайки в детайли психологията на един гений, неговото превъплъщение е наистина изумително. С премиерата преди месец на „Господин Азнавур“ той накара хиляди зрители да станат на крака и

да пеят с него в кината из цяла Франция.

Продукцията разкрива първите му стъпки на сцената,

преди да бъде забелязан от голямата френска певица Едит Пиаф.

Тя му предлага да я придружи на турне във Франция и САЩ. В този период от живота си Шарл вече е женен и се ражда първото му дете. Любовта му към музиката и безбройните думи, които се леят сякаш свише върху лист хартия, го карат да мечтае името му да бъде чуто. След дългите безсънни нощи в клубовете, той осъзнава, че не може да има всичко и

трябва да избере – кариерата или семейството.

Имайки предвид, че зад себе си е написал над 1000 песни и мюзикъли и славата, която го съпътства, изборът му става ясен. Единственото, което може да бъде трудно за предположение, е, че въпреки че той премахва всички възможни „препятствия“, за да стигне до целта си, тя идва никак бързо в живота му.

Дори няколко пъти е готов да се откаже от нея.

Непрестанните коментари по адрес на външния му вид и критиките за пеенето и произхода му след всеки следващ концерт го доближават все повече до фалит. Така идва моментът, в който завесата се затваря, и той е готов да си

тръгне без поклон, мислейки, че залата за пореден път ще бъде празна.

За негова изненада обаче публиката го очаква, аплодира го на крака, и така, след дълги опити и много трудности, той най-сетне печели тяхната любов.

Заедно с успеха идва и срещата му с голямата любов на живота му – шведският модел Уле Торсел, с когото остава до смъртта си. Година преди да си отиде, при последното си гостуване в България, френският Франк Синатра казва пред БТВ:

„Вярвам, че най-важното нещо на този свят е любовта. И на нея посвещавам цялото си творчество“.

Това негово верую е посланието, което, смело мога да кажа, е изтъкнато в филма „Господин Азнавур“. Особено в този период от живота му, когато той най-сетне успява да получи всичко, за което е мечтал…

В истинския живот обаче всичко е един кръговрат – обикновено след болката идва щастие, а след щастието – отново болка. Така се случва и в живота на Азнавур, който губи извънбрачния си син, едва на 25 години. През очите на френските режисьори неговата загуба е разгледана чрез призмата на творчеството му,

без излишни думи и факти, както и през много други епизоди от живота му.

Той намира утеха в работата си. Дори когато научава тъжната новина, излиза на сцената и продължава да твори ден след ден, месец след месец…

Дали ще спре да се бори и да пее някога, и до каква степен ще ви докосне неговата история, и най-вече образът на Таар Рахим, ще ви оставя да разберете сами…