Привидно просто предмети, без никаква ценност, но с изключително сантиментално значение за собственика му. Те му напомнят за морския бриз край старата къща, прегръдката на татко или първата целувка. Но събирайки копче след копче, салфетка след салфетка, марка след марка, можем ли да се озовем

в един лабиринт от спомени, който да ни кара все повече и повече да живеем в миналото?

В продължение на десет години моноспектакълът “Колекционерката“, изигран от талантливата актриса Мая Бежанска на сцената на театър 199, ни разкрива психологията на едно пораснало момиче, което колекционира мигове от детството си, превърнали се за нея във вечност. Те включват различни видове на пръв поглед обикновени бели ръкавици до безброй малки костилки от череша. За нея това не са просто вещи захвърлени в някой ъгъл. Tе ѝ припомнят безгрижните игри пред семейната ѝ къща, виковете на баща ѝ и строгите правила на майка ѝ.

Така ден след ден, тя изгражда своето собствено ежедневие от спомени – сигурно и необикновено. Единственият ѝ поглед към случващото се около нея е нейният голям прозорец. През него го анализира света навън и в главата ѝ минават хиляди въпроси, на които сама търси отговорите.

,,Как този свят ще е нормален, създаден без детство?“, пита се тя. Нейната колекция е нейното спасение. Всяко парченце спомен е като парченце от пъзел, което, когато се сглоби, дава нейното щастие. Без детските спомени, тя не би могла да намери смисъла. Нейните мечти са останали някъде в миналото, а къде са онези в настоящето?

То е непознато, страшно и неразбираемо за нея. Вглеждайки се във всяка прелитаща снежинка, късните разговори на бездомните котки, шума на падащите листа, тя стига до извода, че животът на човека е безсмислен. Каквото и да планираш, създаваш, мечтаеш, единственото, което остава от теб, е просто един некролог, закачен отпред на вратата. Порасналото момиче не се интересува от света на хората, а от света около тях. Но има ли смисъл от това така

комфортно съществуване в един удобен и перфектно изваян балон?

Отричайки да бъде като всички останали, тя е превърнала самосъжалението си в работа, а съня си в хоби. Ще кажете, всеки мечтае да си почива в кроткото меко легло и да гледа забързаните минувачи докато пие спокойно ароматен чай, но къде остават преживяванията с другите, адреналинът от поредната победа или емоцията от първите трепети на любовта? Да, точно така, в нейното ежедневие те не присъстват.

Така осъзнаваме, че нейният идеално нареден свят от парченца спомени е доста тъжен и самотен. Разказвайки за своето детство и правейки нейните анализи за света на хората, живота и дори на всяка прашинка в нейния дом, разбираме, че тя отказва да живее в съвременния свят, защото

По-лесно е да гледаш отстрани и да наблюдаваш, вместо да се сблъскваш очи в очи с всичките истини на живота такъв, какъвто е. Всеки иска да се предпази от болката на разбитото сърце, унижението от провала и още много други неприятни емоции. Но къде отива тръпката от живота? Цветът в нашето сиво ежедневие, ако няма малко загадъчност.

Носталгията към наивността и безгрижието на детството винаги ще ни подтиква да искаме времето да се върне назад. Добре е да се връщаме понякога в миналото, да разгледаме колекцията си и да осъзнаем колко дълъг път сме изминали до точно този момент. Това търсене може да ни смири, дори да ни вдъхнови понякога. Но миналото остава минало и не може да бъде променено.

Настоящето, колкото и страшно да изглежда, е реалността на всеки човек.

Моноспектакът „Колекционерката“ ни кара да разберем, че не можем вечно да се самосъжаляваме и да търсим отговорите в миналото ни. Животът на човека е даден, за да го види във всички негови нюанси и да опитва да се справя с всяко следващо предизвикателство, и най-вече да се учи да пребори страховете си. Да създава, да пада, да се изправя. Да живее и да анализира живота с другите. Човекът се чувства пълноценен, общувайки и споделяйки своите емоции с другите.

В този контекст, немският философ и мислител Ериф Фром казва: ,,Човекът е единственото животно, за което собственото му съществуване е проблем,

който трябва да се реши и от който не може да избяга.“