“Маестро” на режисьора, продуцент, съ-сценарист и изпълнител на главната роля Брадли Купър избира да чуе полутоновете в музиката на Ленърд Бърнстейн.
Тази
мощна, центрубежна, упорита да те покори музика,
е сякаш изплакнала блясъка си в пиршеството на живота. И животът обича да се оглежда в нея, за да препотвърди красотата и противоречията си. Музиката на Бърнстейн черпи именно от тях, защото в
непостоянството на човешката природа често са и всички въпроси, с които изкуството продължава неравната битка към вечността.
Встрани от сцената обаче, винаги стои някой в сянката на прожекторите и внимава за нас. Брадли Купър тръгва в тази посока. Неговият “Маестро” е
стоидвадесет минути кино полифония на Аз-а в тежката му битка със себе си.
Но едновременно с това и разказ за голямата любов.
Композитор, пианист и диригент, Ленърд Бърнстейн, пренаписва историята на модерната музика и неслучайно е считан за една от най-важните фигури сред артистите на миналия век.
“Маестро” на Брадли Купър обаче освен с биографичната сплав от магнетизма на виртуоза Бърнстейн, черпи с друго.
С невъзможността на гения да побере себе си в една идентичност.
И въпреки цялата обреченост на ветровете в душата, центърът, убежището и спасението, остават именно там. В любовта, която може да прости.
Бърнстейн среща актрисата Фелисия Монтеалегре през 40-те години на XX век. Черно-белите кадри са достатъчно експресивни тук, очите и на двамата горят. Млади и озарени от мечтите си да бъдат звезди на сцената, Ленърд и Фелисия бързо се разпознават и влюбват. Всеки един от тях
заразява другия със собствения си плам и вяра, че му е отредено да чуе аплодисментите на публиката.
Ленърд е фриволен, суетен и бисексуален, Фелисия е последователна, чистосърдечна и грижовна. Брадли Купър и Кери Мълиган са изключително органично и достоверно дуо на екрана. Несъмнено с “Маестро” Купър прави
заслужаващо аплаузи актьорско изпълнение,
с което освен номинацията за “Оскар”, печели симпатиите и на най-предубедените зрители. Мълиган до него обаче е не по-малко въздействаща и правдива.
Близките планове през целия филм върху лицата им, увеличават като под лупа ексцесиите, несигурностите, възторга и умората.
Точно с тях Ленърд и Фелисия споделят следващите 30 години семеен живот. А в него има от всичко по много. За публиката пробойните в брака сякаш са били предопределени от самото начало –
ексцентричната егоцентричност на Бърнстейн
не би могла да бъде достоен, равностоен партньор. Надграждането на образа в изпълнението на Купър прави предвидимият развой интересен за гледане. По всичко личи, че актьорът е в най-амбициозния си проект досега. Подготовката му е била дългогодишна,
неговият Бърнстейн е зреел отдавна в полезрението на мисълта.
И няма как да е иначе – историята на Ленърд Бърнстейн, легедарният диригент и музикален режисьор на Нюйоркската филхармония досега не е бил филмиран. Прочитът на Купър изглежда печели одобрението на наследниците му. Те му предоставят
подобаващ достъп до документален материал, архиви, писма
и дори, до личното жилище на композитора. Не разчитайте обаче да видите много от тези реални парчета живот във филма.
“Да бъдеш диригент на собствения си живот, как, като вътре в него има толкова разногласни тонове” – така може да опитаме да синтезираме вократце режисьорското експозе на Брадли Купър в “Маестро”. Неговият Бърнстейн е едновременно в непрестанен порив да озапти свободата си и да я възцари като едноличен господар на живота си. Междувременно кариерата на Фелисия се стеснява до епизодични участия. Главната й роля, освен като майка на трите им деца, с Лени, е в неговата връзка с реалността. С
шепота на нравствеността в ухота на диригента,
когато той пожелае да й даде слух. Докато накрая не угасне с ръцете му – повалена от болестта.
След смъртта на Фелисия, Бърнстейн продължава да бъде верен, както досега единствено на музикалната си орбита. Преподавателската му дейност се засилва, но тя не отслабва хедонистичния уклон и привличането към младите студенти. Колко по-изначална за живота и изкуството е темата, която занимава Брадли Купър в „Маестро“? Геният и неговият Аз. Себичният проводник на Божията промисъл за тази музика, която всички поне веднъж сме чували или ни предстои да открием.
Най-вероятно, Брадли Купър съвсем основателно чака голямата вечер на 10 март, в неделя, когато статуетката Оскар за най-добра мъжка роля може да се окаже негова. Но за наистина виртуозното му изпълнение трябва да се отбележи и изключителната работа на екипа гримьори, начело с Казу Хиро – Бърнстейн ни гледа от екрана с притеснително
достоверно сходство с „оригинала“.
В допълнение към това е и блестящата камера на Матю Либатик. Редуващите се панорами входове към някои сцени с едрите планове върху лицата дават пълноценно преживяване в кино залата за всеки зрител.
