Десетото издание на кинофестивала „Синелибри- Поезия безкрай“ вече е факт. На 10-ти октомври хиляди зрители се събраха в Зала 1 на НДК, водени от красотата на киното и литературата. Вечерта започна с поетичен рецитал и артистичен пърформънс. На сцената излязоха млади актьори, които изпълниха някои от най-въздействащите български и чуждестранни стихотворения, думи обещаващи едно незабравимо преживяване.
„Отлитат дните, аз тук съм още“
С тези думи сърцето на фестивала Жаклин Вагенщайн завърши своята емоционална реч. Този цитат от Мостът Мирабо“ на
Режисьорът Паоло Сорентино също остава верен на на своето изкуство и магията от това да създава и разказва нови светове. Преминал през трудно детство, той винаги търси в сюжетите си отговорите на екзистенциални въпроси като тези за белезите на времето и преждевременната старост. Фестивалът избира да стартира именно с прожекция на новия му шедьовър „Партенопа“, който цели да накара в публиката да се възхити от красотата, но и да добие страхопочитание към нея. Номинираната за наградата „Златна палма“ в Кан лента,
идва на българския екран да ни замисли, провокира и дори разплаче,
показвайки ни каква е цената на младостта и свободата.
Историята разказва за младо момиче на име Партенопа. Също както гръцката сирена с мистичен глас, младата девойка е родена на брега на слънчевия Неапол. Тя се превръща в закрилница на това магнетично място, от което Сорентино не спира да черпи вдъхновение. Живописният италиански град със забележителна архитектура и тюркоазени брегове символизира чистотата и невинността, която всички мечтаем да съхраним в себе си. Въпросът в този филм обаче е друг.
Колко опасна може да бъде младостта и колко погубваща красотата?
Първите минути на филма са отделени за това да представят безгрижния живот на Партенопа, брат ѝ и приятеля ѝ. Много от зрителите ще се озадачат от тяхната странна, свободна и дори леко разкрепостена връзка, но тя далеч не е най-важното. Ключови тук са страхът от младостта и опиянението от красотата на една млада дама. Тя все още не разбира разрушителната сила, която притежава. Това е образът на жената, която може да има всеки, но не всеки може да притежава нея.
Всички говорим за това колко трудно се понася старостта, страх ни е от смъртта, но замисляли ли сме се някога колко трудно всъщност е да живеем в младостта? Все по-трудно. Героите в този филм осъзнават това, някои от тях дори избират сами да управляват живота… като го отнемат. А другите, те просто го наблюдават.
Сорентино избира актьора Гари Олдман да изиграе писател на име Джон Чийвър, който в моите очи, е един потенциален разказвач на тези история. Той гледа внимателно и запечатва в съзнанието си сцените на пропиляната си младост. В Партенопа той вижда живот, дързост свобода, които никой, никога не трябва да отнема.
В хода на сюжета, главната героиня се среща с много и различни хора. Освен красива изкусителка, тя е и студент по антропология, науката за хората, които се опитва да разбере, докато те се опитват да разгадаят нея. Завиждат, използват я, всеки се опитва да вземе парче от нейните красота и мъдрост. Това пак ни отвежда до тезата на Сорентино за похабената младост.
В този филм актрисата Челесте Дала Порта играе основно с погледа. Емоцията на една свободна жена, която вижда как младостта пропада пред очите ѝ. Лишена от грях и суета, жената с име на богиня не спира да търси отговори, да променя себе си, средата и
да намери мястото си в същия този свят, който се страхува от нея.
Филмът следва линията на класическия феминизъм и борбата на една млада изкусителка да се превърне в уважавана дама и университетски преподавател. Някой от вас сигурно също ще си зададе обичайния въпрос. Не е ли призванието на една жена да създаде семейство, което да пази и обича, не е ли мечтата на всяко младо момиче да стане майка? Ако питате Партенопа за какво си мисли в тези моменти, тя ще ви отговори:
„За всичко друго…“
Тя избира да брани Неапол. Сорентино написва героинята така, че въпреки трудностите, тя да не загуби своята младост, за остарее като Италия- горда и величествена.
