Чакането си заслужаваше! Най-накрая и аз успях да отида на едно от най-зрелищните представления – „Портретът на Дориан Грей“. Никога не съм се вълнувала и подготвяла толкова за нищо друго. Започнах с прочитането на книгата, трябваше да го направя преди да видя сценичната ѝ интерпретация. Не мога да скрия и своя сантимент към Драматичен театър-Габрово, на когото в голяма степен дължа любовта си към театъра от ранна детска възраст.
„Всяка критика – и най възвишената и най-примитивната е вид автобиография“. Това е моята.
Нека започна, като кажа малко повече за забележителния екип, който стои зад този шедьовър. Започваме разбира се с великия Оскар Уайлд. Ще кажете, ама какво общо има това? Много. Без автора нищо от това, което мисля да ви разкажа по-надолу, нямаше да бъде факт. Сюжетът не се води само по литературното произведение, а се откроява със свой собствен почерк, дело на Полина Христова и Веселка Кунчева. Историята оживява под режисурата на Веселка Кунчева, която през май спечели награда „Аскеер“ за „Преображението“ от Франц Кафка на Драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград.
Изпитах истинска наслада за очите
още с първите стъпки в театралната зала
Главна роля в пиесата определено имаше забележителната сценография на Мариета Голомехова, също носителка на наградата Аскеер за тази година. Съдействие за автентичността и пречупената сценична реалност оказва и Мая Янева – преподавател по латински език и Катедра „Скулптура“ към ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. А какво е театър без музика? Композициите на Милен Апостолов няма да ви оставят равнодушни, а благодарение на хореографията на Явор Кунчев виждаме как героите оживяват под ритъма на танца. След като ви запознах с този забележителен екип.
Затаете дъх, спектакълът започва…
„Художникът е този, който създава красота.“
Представлението стартира с артистичните пориви на Базил – артист все още в търсене на смисъла на възвишеното изкуство. На сцената, също както в някоя ренесансова картина, се появяват съвършените човешки тела, които се движат под волята на своя създател. Като диригент на оркестър, художникът е този, който кара всички тези фигури да се движат и да оживяват, намирайки свой собствен ритъм.
„Мъртва е!“
Това не спира да повтаря Базил в своята творческа ярост към картината. Красотата на човешкото тяло вече не го задоволява, той търси душата, пътя към съвършенството. Тогава в стаята влиза изключително красив младеж – Дориан Грей. В този момент Базил знае, че той ще бъде едновременно негово единствено вдъхновение и трагична гибел. Портретът запечатва чистата и неопетнена душа на едно момче, което все още не е срещало и не познава греха и покварата.
Но никой не остава невинен завинаги!
В ролята на Дориан се превъплъщава младият талант Благовест Мицев, който много точно представя образа на невинността, красотата и любопитството на главния герой.
Творецът на душата срещу твореца на греха
Младият Дориан Грей има двама създатели. Базел владее душата, докато Хенри тялото и покварената мисъл.
„Единственият начин да се отървем от изкушението, е да му се подчиним.“
е един от първите уроци, които лукавият и циничен аристократ дава на новото си протеже. От една страна, той вижда у него новото, различно лице извън скучната и меркантилна аристокрация в града. За него Дориан е един нешлифован диамант, готов да заблести под сенките на суетата. Книгата, че и представлението, поставя дилемата
какъв герой е Хенри – добър или лош.
Аз съм на мнението, че той е човек на идеята, почти митологичен образ в главата на всеки, който се осмели да повярва в неговите думи. Да, тези хора са жестоки, но и изключително нужни, за да познаем истината за живота, дори тя невинаги да ни се хареса.
Удоволствието е само за богатите
Забелязах, че в пиесата са вкарани и авторски елементи, които допълват произведението на Оскар Уайлд по-възможно най-добрия начин. Те имат за цел да запознаят публиката в театралния салон със страстите, пороците и атмосферата на 19-ти век. Темите за охолния живот на аристокрация са представени като контрапункт на бедността, мизерията. Хареса ми, че в представлението присъстваше и другата гледна точка – тази на прислужницата на Хенри, изморена, захабена, изгубила младостта си в задоволяване на суетата на своите господари. Тя осъзнава само едно-богатите искат да хранят душете, да се тъпчат с удоволствия, докато нисшите прослойки получават трохите.
Убийството на нежността
„Обичам те!“, думи, които стоплят сърцето на всяка млада и романтична душа. Но те също имат и проклятието да засядат като буца в гърлото и инатливо да заживеят там. Дориан Грей също изживява своя любовен трепет с младата и талантлива актриса Сибил Вейн, представляващ образа на нежността и съвършенството.
“Мило момче, никоя жена не може да бъде гениална. Жените са декоративен пол. Никога нямат какво да кажат, но го казват очарователно. Те олицетворяват тържеството на материята над мисълта, както ние мъжете олицетворяваме тържеството на мисълта над морала.”, казва Хенри на влюбения си приятел. Не след дълго, първоначалното опиянение от съвършенството напуска Дориан и той захвърля своята любима, което води до трагичен край. Убийството на любовта и нежността начертават пътя на греха, от който
няма връщане назад.
Още при първата си среща с портрета, Дориан се опитва да сключи сделка – душата му да остарява, да се променя, а лика му винаги да остане така млад и обаятелен. Младият аристократ е ужасен, когато осъзнава, че изреченото се е превърнало във факт. Картината оживява като олицетворение на покварата и злото, осъждайки греховния път, по който Дориан поема. Идва момент, в който от вдъхновението и красотата, които открива Базил, не остава и следа. Лицето е покрито с белези, а лукавите очи и арогантната усмивка вече следват своя господар навсякъде.
Както в книгата, така и в пиесата Дориан Грей преживява метаморфоза. С напредването на живота, удоволствията на греха и страданията на душата изтощават тялото и ума. В края на живота си той все пак решава да тръгне по пътя на доброто, но вече е твърде късно. Гледката от портрета, олицетворение на покварената му душа, продължава да го ужасява. Той губи живота си в безсилие да промени трагичната си съдба. Но най-важното е, че умира като човек, осъзнал своето съществуване, не като идея, стъпкана от жестоката реалност.
