„Всички щастливи семейства си приличат. Всяко нещастно семейство е нещастно по своему“, казва руският писател Лев Толстой. Смъртта в един дом – непредотвратимата, разтърсващата, която носи страх и оставя празнота в сърцата на всеки. Болката отминава с времето, но споменът винаги се връща, особено когато цялото семейство се събере отново – там, на голямата, дълга, отрупана трапеза, където вместо смях и глъч се чуват приглушени ридания.

Представлението „Празникът“ на Явор Гърдев в Малък Градски Театър „Зад канала“, по пиесата на Дейвид Елдридж, разгръща пред нас психологията на едно голямо семейство и тяхната болка след

самоубийството на собственото им дете.

Многопластовите сцени, в комбинация със силния сценарий, пропит с много хумор, създават вихър от емоции, който те хваща за гърлото и поражда безброй въпроси както у героите, така и у публиката.

По повод юбилея от 60 години на главата на семейството, Иван Бърнев в ролята на Хелге, цялото семейство отново се събира около една маса в къщата, пропита от спомени и емоции от миналото. Докато обменят саркастични провокации и весели шеги, с малко повече алкохол, те постепенно се отпускат и потапят в празничния вихър, забравяйки за реалността. Големите им усмивки обаче не могат да скрият черните им дрехи, които контрастират с веселия повод и

сякаш подсказват идването на буря…

След веселите приветствия и песните идва време за тост от най-обичания и успешен син в семейството – младият Кристиан, изиграван от Бойко Кръстанов. Неговите думи, изпълнени с много сарказъм, накараха цялата маса да замръзне на място. „Той, убиецът на сестра ми Линда! Той ни насилваше!“ се разнесе като ехо отвъд сцената и остави без дъх всеки един от зрителите. Тишината трая само няколко секунди на сцената, докато някой не забеляза, че чашите са пресушени.

„Не можеш да ги шокираш толкова лесно, не се притеснявай“,

казва бащата на сина си, откривайки го в кухнята малко след голямото му признание. Той дори го заплащва, заявявайки, че може да сподели за всичките си препятствия през последните години и молейки го да си тръгне. „Какви са тези отношения в това семейство?“ възкликва една дама до мен. А друга до нея отговаря:

„И много по-странни съм виждала в реалния живот.“

Различни хора, различни истории, но може ли да се каже, че „След добра вечеря човек може да прости на всички, дори на роднините си“, както твърди Оскар Уайлд ?

Анастасия Лютова, в ролята на майката Елзе, се опитва да потуши разразилата се буря на сцената, молейки пред всички Кристиан да се извини на баща си. Но вместо това тя само разпалва гнева на сина си, а вечерта все повече заприличва на кошмар. Реакциите на участниците, особено в определени моменти, изглеждат доста нелогични и дори налудничави.

След спорове и различни възгледи дойде време истината да излезе наяве. Малката сестра, Каталин Старейшинска, в ролята на Хелене, с треперещи ръце прочита едно от многото предсмъртни писма, оставени от сестра ѝ Линда. Едва изречена, всяка дума се забива като пирон в сърцата на всеки и дори у някои провокира сълзи. Така и последната наздравица, инициирана от бащата, която иска да посвети на дъщеря си, остава без отговор. В крайна сметка тишината триумфира на сцената и дори и

най-бунтуващите се вече нямат какво да кажат…

На сутринта безброи светлини обсипват цялата сцена, а нашите герои са заменили черните дрехи с бели. Болките и ужасът от вчера със сигурност не са забравени, но те се учат да живеят с тях и гледат с надежда към бъдещето. Те вярват, че следващото поколение, което е на път, ще бъде по-добро и по-смирено…

В живота не можем да си избираме семействата и да отречем миналото си, но определено можем да живеем по-осъзнато и да оставим зад себе си примера, с който сме израснали. Но можем ли наистина да простим и да живеем все едно нищо не е било? По време на големи семейни събития болките от миналото не могат да не преминават през съзнанието ни, дори за момент. Тогава много често осъзнаваме кое всъщност не сме успели да простим.

Не съществува открита формула за справяне с тези емоции. Също и за намиране на правилните думи към най-близките ни, чиито обиди най-много ни болят. Както при смъртта, понякога времето е единственото, което може да лекува.