Успехи, провали, обич, обещания, щастие, болка – всички тези парченца живот, превърнали се в спомени, ни правят това, което сме. Цялата тази палитра обаче
трудно може да се побере в няколко параграфа, от който и да е журналист.
Рано или късно винаги се появява нещо или някой, които ни връщат към позабравени емоции. Тогава неволно в подсъзнанието ни изплуват
въпроси за това кое сме изгубили или какво никога така и не ни се е случило…
Пиесата „Чест“ на Джоана Мъри-Смит, под режисурата на Ивайло Христов в театър „199“, представя един британски журналист с дългогодишна кариера, който се сблъсква с истината за собственото си разбиране за щастие, когато застава от другата страна на този, който отговаря, а не задава въпросите.
Образът на Джош Спенсър, изграден майсторски от Владо Карамазов, ни представя един мъж, чийто сигурен и спокоен свят, изграден върху солидни ценности и отговорности,
бива внезапно разтърсен от омайващата красота и остроумие на младата журналистка Клаудия (Каталин Старейшинска).

„Омер (Кристина Янева), аз си тръгвам, напускам те“ – думи, които сякаш замразиха въздуха в театралната зала. С тях талантливият журналист сложи край на 32-годишния си брак, оставяйки съпругата си, която бе посветила живота си на него и на детето им и бе избрала да се откаже от собствената си творческа кариера като писател, за да може той да следва професионалните си мечти.
„Не е ли това обич – успехът на другия да възприемаш като свой?“,
казва тя, сякаш търсейки потвърждение в собствените си думи.
Изборът между кариера и личен живот, често наричан „невъзможният избор“, е едно от най-големите предизвикателства пред съвременния човек. Стремежът да съчетаем успешно и двете често води до компромиси и непрекъсната потребност към баланс между два свята. Можем ли да бъдем пълноценни личности, ако единият от тях липсва. И още по-важно –
готови ли сме да жертваме щастието и достойнство си, за да постигнем този така търсен баланс?
Съпругата на Джош Спенсър е открила своите отговoри и осъзнава колко „скъпо струва“ да загубиш всяка една от тези две реалности. Тя вижда много от себе си в младата любовница на съпруга си – амбициозна, талантлива, борбена – всичко онова, което е била.
„Той иска да се върне към младостта си, да си я припомни, затова напуска дома си“,
прошепна един мъж на жена си на предния ред пред мен. „Но защо просто не си замълча, а загърби цял един живот и сигурно бъдеще?“ – ще кажат много други. „А защо не се бориш за татко, мамо?“ – казва голямата дъщеря на двамата писатели – Софи (Елена Хрант), опитвайки се да запази тяхната връзка, виждайки всичко през
призмата на „малкото момиченце“, получило цялата любов и топлина от родителите си.
Човешките отношения са една от най-трудните загадки, с които се сблъскваме през живота си. Колкото и да ги анализираме, никога няма да открием отговорите на много от ситуациите, в които сме реагирали по един или друг начин – с разум, със сърце или и по двата начина. Единственото, което можем да направим, е да
останем верни на своята истина и да следваме разбирането си за „чест“.
Ако ги изгубим някъде по пътя, е важно да съумеем да го признаем и да потърсим покаяние и прошка.
„Щом ще делим, нека ти да вземеш от моето нещастие, а аз половината от твоето щастие“,
казва Омер, карайки за пореден път салона да притихне. Тези думи, пропити от болка, сякаш се изтриха като с тебешир, след като тя осъзна, че
„времето се грижи за всички ни“, а също и че никога нямаше да бъде същата ако не беше обичала, дала и жертвала…

„Чест“ деликатно и смело изследва изпитанията, през които човек преминава, за да открие най-дълбокото значение на думата „обич“. Поглеждайки през призмата на всеки герой на сцената, виждаме колко е важно да се опитаме да разберем, че
всеки вижда живота си през своята собствена призма
и нашата истината се променя с всяко следващо предизвикателство, с което се сблъскваме.
„Животът е дар, а не жертвоприношение“,
завършва с думите Владо Карамазов. Те прозвучаха като ехо в края на последната сцена, а публиката си тръгна разтърсена от тези няколко часа, изпълнени с откровеност.