Животът е пълен с много въпросителни, прилича малко на изследване, нали? Но струва ли си да го живеем в лъжа? Представете си общество, което няма нищо забранено и всички са достатъчно осъзнати, за да могат да признаят всичко, без да се притесняват как ще се почувстват или как ще реагират хората срещу тях. Да се отърсят напълно от баналното
„екранно мислене“ или още „светско мислене“?
Бихме ли могли да се освободим от страховете и предразсъдъците си и да успеем да признаем истината такава, каквато е, пред другите, но най-вече пред себе си? И това ли означава да бъдеш свободен?
В постановката „Засекретено изследване” на сцената на Театър 199, трима известни учени – психологът Снежина Петрова, биологът Нора Малинова и невробиологът Даниел Цочев влизат в една такава паралелна и същевременно много реална вселена. Те сядат на горещия стол, за да участват в затворено проучване, в което получават въпроси от различно естество от двама изследователи – Стефан Саръиванов и Ралица Воденичарска. Отговор след отговор, те изследват бъдещето и настоящето
през призмата на науката, вярата, философията и интимността.
Изборът на режисьора Иван Бобчев да представи поредица от редуващи се епизоди, в които героите потъват в своите разсъждения, определено засилва динамиката на сцената и я пренася отвъд нея. Докато учените търсят отговори на зададените въпроси, те сякаш търсят в очите на публиката. След всяко поредно признание ни побиват тръпки и така неусетно пред нас
се разгръща пъзел, чието сглобяване изгражда образа на нашето объркано и хаотично време.
Всичко притихва. Горещият стол е заела Моника Беровска – психолог и професор в Нюйоркския университет Колумбия, изиграна от великата Снежина Петрова. Жертвайки младостта си в името на науката, тя вярва, че емоционалното съзряване на човека е в основата на всичко. Тя трудно разбира и не може да приеме идеята, че хората могат да бъдат разделяни по расови, религиозни или политически критерии и че могат да бъдат осъждани за тяхната принадлежност. Според нея, ние можем да се разделяме само и единствено
осъзнати и неосъзнати.
С други думи, на тези, които решават проблемите си чрез комуникация, и на тези, които използват сила и са повлияни от първичния инстинкт.
След нея идва ред на Нора Малинова, която се появява високо изправена в ролята на младата биоложка Рейчъл Донелан. Безкомпромисна и самоуверена, за нея свободата е висша ценност. Тя не разбира жестокостта на хората и смята, че правилата създават още по-голям хаос на Земята. Абортът форма на убийство ли е ? А евтаназията? За нея всеки има право на избор, но е много важно, преди да го направиш, да имаш отговор на въпроса:
„Защо точно той, а не друг?“
Сред поредица от въпроси на сцената излиза дълбокият глас на българската сцена – големия Даниел Цочев, в ролята на невробиологът Морган Смит. Уверен в всяка своя дума, той отказва да признае образното съществуване на Бог, отдавайки целия си съзнателен живот на науката. Но неговите размишления и опит го водят до извода, че причината за появата на мозъка е всъщност появата на някакъв Бог, а самият мозък по себе си е пълното олицетворение на Бог. Той няма оптимистична прогноза за бъдещето на Земята, за бъдещето на децата ни… ,,Бог Шива казва, че вселената е просто една игра. А това означава ли, че човекът е като една компютърна игра?“ – отеква въпросът в замисления салон.
Според професор Смит човешкото същество е кодирано. Какво означава това? Че то може да се променя, адаптирайки се към средата си, но никога не може да промени генетиката и природата си. Например, според него хетеросексуалността или хомосексуалността, както и моногамността, не са въпрос на избор, а са заложени в гените ни.
Човекът, израснал в общество, изградeно от правила и норми, е принуден да се адаптира към него и никога няма пълната свобода да изрази на сто процента себе си и своята истина. Защото много често тя не е одобрена и дори за някои хора може да изглежда налудничава.
Ако махнем тези забрани, ще се спасим ли от хаоса? Може би някога ще разберем или не?
Лутайки се между биологичните теории и психологията, нашите герои попадат в капан от въпроси, без да осъзнават, че самите те са оплетени в капан от лъжи и никой от тях не е истински. Измежду жестокостта, удоволствието, екологията, политиката, вярата и избора, един въпрос изплува на повърхността и ги оставя без думи: Ако имаше бутон, който да натиснем, за да изчезнат всички несъзнати и несъвестни хора, бихме ли го натиснали?
Ако се замислим, няма ли животът ни да стане прекалено идеален? Всички ние ще сме осъзнати, ще създаваме собствените си правила и ще имаме ясно и чисто бъдеще пред себе си. Звучи като мечта, нали? Може би ще бъдем по-разбрани. Но какво става с пътя през тръните – да преминеш през тъмнината, за да стигнеш до светлината?
Молиер не случайно е казал: „Колкото по-големи са трудностите, толкова по-голямо е удовлетворението след преодоляването им.“ А вие как мислите, има ли смисъл в живота без предизвикателства?