148 години са много време. Време, в което думите могат да се забравят, събитията да се изкривят, образите да се променят и да избледнея, а хората да се превърнат в заклеймявани антагонисти или възвеличавани легенди.
От Освобождението на България до днес поколения наред живеят с паметта за събитията, довели до Националния ни празник, и героите, благодарение на чиято жертвоготовност, родолюбие и смелост, можем да считаме свободата за даденост.
До нас са достигнали немалко исторически източници, които ни помагат да сглобим парченцата пъзел за онова време, но все пак то е толкова далечно от съвремието ни.
Ако имах машина на времето първо бих отишла в миналото и бих срещнала хората тогава, бих им задавала въпроси в опит да ги разбера, бих им разказала за бъдещето. Но какво, ако… Всъщност за малко не влезем в роля и не си представим, че това е възможно. Възползвайки се от възможностите, които ни дава изкуственият интелект, решихме да зададем няколко въпроса на емблематични личности, свързани с Освободителните движения и да си поговорим за свободата, идеалите и паметта.
*Внимание, следващото съдържание е генерирано от изкуствен интелект
– Днес се отбелязват 148 години от Освобождението на България – мислите ли, че в съвремието ни оценяваме подобаващо жертвите, дадени за него?
Васил Левски: Брате, не е годината, нито броят на честванията, що мерят признателността, а делата на живите. Ако духът на жертвата не живее в днешния човек, то и паметта е празна дума.
Жертвите за свободата не са дадени, за да се споменават само по празници.
Те са дадени, за да се пази свободата всеки ден – с правда, с работа, с отговорност един към друг. Ако днес свободният човек търпи безправие, ако гледа криво на закона, ако дели българина от българина – тогава не, не сме оценили жертвата.
Аз не съм вярвал в освобождение на думи, а в такова, дето „всичките народи в Българско – било българи, турци, евреи – ще бъдат равноправни“.
Та питаш дали оценяваме жертвите? Ще ти кажа тъй: оценяваме ги дотолкова, доколкото сме готови да носим отговорността за тях. Не с венци, а с чисти ръце. Не с речи, а с дела. „Дела трябват, а не думи“. Ако това е живо у вас – жертвите не са напразни. Ако не – тогава още не сме се освободили напълно.
– Какво значи да си истински свободен?
Христо Ботев: Да си истински свободен не значи просто да нямаш окови на ръцете си. Оковите най-често са в „душата“. Роб е онзи, който търпи лъжата, който мълчи пред неправдата и нарича страха разум.
Аз вярвах, че „свестните у нас считат за луди“– ала без тая „лудост“ няма свобода. Свободен е човекът, който е готов да изгори себе си, за да светне пътят на другите. Който не продава съвестта си за хляб и спокойствие.
Свободата не се дава – тя се извоюва. И се плаща скъпо.
– А тази скъпа цена струва ли си?
Христо Ботев: Струва си. Защото живот без свобода не е живот, а бавно гаснене. По-добре кратък път, извървян изправен, отколкото дълъг – на колене. Цената е кръв, страдание, самота. Но без нея човекът остава празна сянка.
Свободата е скъпа – ала робството струва душата.
– Поглеждайте България днес, бихте ли дали живота си отново за нея, ако се налагаше?
Георги Бенковски: Ако ме питаш дали бих дал живота си пак – да, без колебание. Не заради това каква е България днес, а заради това каква може и трябва да бъде.
Ние не умирахме за удобство, нито за спокойствие. Умирахме, за да има народ, който да не свежда глава. Ако и днес има поне шепа хора, готови да яздят срещу страха, както Хвърковатата чета яздеше срещу империя – тогава си струва.
– Мислите ли, че днес има хора, готови да направят същото за родината си както вие?
Георги Раковски: Има такива хора. Всяко време ги ражда – ала не ги вижда лесно. Те не винаги са по площадите и не викат високо, защото истинската решимост рядко шуми.
Но ще кажа и това: по мое време жертвата беше ясна – живот срещу свобода. Днес изпитанието е по-коварно. То иска постоянство, разум и готовност да се върви срещу течението, без слава и без награда. Който е готов да мисли за общото, а не за личната изгода – той е същият боец, макар оръжието му да е друго.
Въпросът не е дали ги има. Въпросът е дали ще бъдат чути и последвани.
– Кои са ценностите и посланията, които смятате, че трябва да останат в поколенията след вас?
Васил Левски: Най-напред – чиста и свята република. Това не са празни думи, а завет. Народ, който не държи на правдата и равенството, сам си кове нови окови. Законът трябва да е над всичко и над всички.
Свободата не струва нищо, ако не е съчетана с правда.
Думите лесно се изричат, но свободата не се печели с приказки. Оставете след себе си пример – труд, честност, саможертва. Това трябва да бъде мярката – не личната изгода, а общото добро. Който работи за народното дело, не бива да мисли за кесията си, нито за славата си.
И ако питате какво да остане след нас – нека остане примерът, че човек може да живее и да умре за правда. Че отечеството не е земя, а дълг. Че свободата не е подарък, а отговорност.
– Патриотизмът в днешно време е криворазбрана концепция. Какво представлява той за хората, живели по времето на Освободителните движения?
Стефан Стамболов: Патриотизмът в моето време не беше дума за тържествени речи, нито украса по гърдите. Не показност, а отговорност, дело и риск. Който обича България, не пита какво ще спечели, а какво ще даде.
Ние израснахме в робство. Да бъдеш патриот значеше да поискаш свобода не само с песен, а с организация, с борба, с постоянство. Не беше достатъчно да мразиш поробителя – трябваше да умееш да градиш държава.
Патриотизмът не беше вик: „Да живее България!“, а въпросът: „Как да направим България силна?“ Силна икономически, силна в армията, силна в управлението си. Без ред няма свобода. Без държавност няма независимост.
И ако трябваше да избираме между лична популярност и държавен интерес – избирахме второто. Историята не пита дали си бил обичан, а дали си бил полезен.
– Оптимист ли сте за бъдещето на България?
Георги Бенковски: Оптимист ли съм? Аз съм казвал, че „в сърцето на тирана отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее“. Това не бе празна самохвалба – това беше вяра, че българският народ веднъж щом се пробуди, не може вече да бъде приспан.
Оптимизмът не е да вярваш, че всичко ще бъде леко. Оптимизмът е да вярваш, че жертвата има смисъл.
Ние знаехме, че може да паднем. И паднахме. Но знаехме и друго – че кръвта, пролята за свобода, не изсъхва напразно. Тя става семе. От нея израства бъдещето.
За България аз винаги бих бил оптимист – не защото времената са добри, а защото
народът ни има сила да се надига, когато е притиснат до стената.
Бъдещето на България зависи не от чуждите сили, а от това дали в жилите на българина още тече огън. Ако той пази достойнството си, ако помни, че свободата се извоюва и отстоява всеки ден, тогава аз съм не само оптимист, а уверен. Защото народ, който веднъж е дръзнал да въстане, никога вече не е същият.
Тъй бих ви казал – не чакайте бъдещето, а го градете.
