Има градове, които сякаш дишат. Такива, които ни оставят без дъх, и други, които ни отблъскват, без да знаем защо. Понякога попадаме на място, което ни изпълва с необяснима лекота, или обратното — усещаме напрежение, сякаш въздухът ожесточено вибрира. И макар да вярваме, че ние избираме маршрутите си, често именно пространството определя как се чувстваме.
Точно в опита да изследва тази невидима връзка между човек и място се ражда психогеографията — поле на изследване, което не гледа на града като на карта от улици, а като на карта на емоции. През 50-те години на XX век френският мислител Ги Дебор и неговият кръг, наречен Ситуационистки интернационал, започват да обръщат внимание на онова, което обикновено пропускаме: как едно пространство може да промени вътрешното ни състояние. Те настояват, че географията не е само физика, а психика — територия на преживяването.
За първи път терминът се появява през 1955 година във френския авангард.
Ги Дебор твърди, че градът е не просто структура от фрагменти – той е преживяване. Според Дебор пространството моделира емоциите ни, а разходката може да бъде инструмент за откриване на онова, което обикновените карти не показват.
„Ситуационистките карти декларират близост с града, чужда на средностатистическата улична карта“ - Sadler, S. 1999
Ситуационистите въвеждат понятието дрифт – ходене без цел и без предварителен план. Вместо маршрут, човек следва инстинкта си: светлината на улица, странен шум, аромат на кафе. Така се раждат първите психогеографски карти – листове, на които градските квартали са маркирани не с имена, а с настроения: „тук почувствах напрежение“, „тук се усмихнах без причина“, „тук не исках да си тръгвам“. Тези карти не измерват разстояние, а усещане.
Психогеографията, чрез дрифт, картографира пътищата на възможностите, по които можете да преживеете или да извършите дейност, която би могла да създаде ситуация или момент. Ги Дебор и Асгер Йорн изобразяват това в своите карти „Голият град“ от 1957 г. и „Психогеографски пътеводител за Париж“ от 1956 г.
Снимка: Rion, G. n.d.
Съвременната психогеография вече не се ограничава само до урбанистичния пейзаж. Тя се среща с идеята за „енергийни места“.
Това са локации, които носят усещане за концентрация на нещо невидимо.
Може да е древен мегалит или просто парче земя, върху което човек усеща облекчение, яснота или пробуждане. Понякога това въздействие е толкова силно, че определени точки по света се превръщат в места на поклонение.
В Седона, Аризона, хиляди хора пристигат всяка година с една-единствена цел – да усетят, както казват местните, „вихрите на енергията“. Скали, оцветени в невероятни червени нюанси, образуват геометрии, които според мнозина променят вътрешното състояние още преди човек да осъзнае промяната. Подобни истории се разказват и за Мачу Пикчу, където усещането за височина и простор носи странно чувство за спокойствие и величие.
Стоунхендж, от своя страна, е символ на мистерия. Стоейки пред каменния кръг, човек има странното чувство, че времето се отдръпва и отстъпва място на паметта.
Снимка: Getty Images
Има и места много по-близо. У нас, в България, Рилските езера привличат не само туристи, но и хора, които усещат там необичайна яснота на мисълта. На Белинташ – древно тракийско светилище в Родопите – вятърът свири по особен начин и кара човек да се пита дали пейзажът не пази древно познание. В Рупите горещата земя дими и всеки камък носи следа от вулканична памет. Хората често казват, че на тези места „мислите утихват“. Може би защото природата говори по-гласно от всичко друго.
Тези места не се нуждаят от доказателства.
Психогеографията не пита дали енергията е физическа или реална. Тя пита как ни кара да се чувстваме.
В това се крие нейното освобождаващо и почти бунтовно послание. В свят, в който всичко се измерва, тя ни връща към онова, което можем само да преживеем.
Когато позволим на пространството да ни води, а не на графика или маршрути, започваме да разбираме нещо просто: местата имат характер. Някои ни отблъскват, други ни прегръщат. И понякога най-интересната среща не е с мястото, а със себе си.
В крайна сметка може би е вярно това, което психогеографията се опитва да ни каже от самото начало: Не ние откриваме местата. Местата откриват нас.
