След продължението на епичната екшън драма „Гладиатор“, с която ни върна отново в Древен Рим с изобилие от новаторски режисьорски решения, Ридли Скот отново излиза на киноарената, за да ни пренесе този път в бъдещето – отвъд края на света, с постапокалиптичната научнофантастична лента „Кучешките звезди“. Чувствителност, човечност, честност – една история, типична за осмия най-касов режисьор на всички времена, която обещава да ни накара да се замислим за всичко онова, което ни заобикаля днес и меко казано възприемаме за даденост, обсебени от идеята за по-бляскаво, красиво и „улеснено“ бъдеще. Ами ако то не е възможно? Ами ако в момента се опитваме да го саботираме по всякакъв възможен начин?
„Кучешките звезди“, по сценарий на Марк Л. Смит, базиран на едноименния роман на Питър Хелър от 2012 г., ни отвежда в не толкова далечната 2035 г., когато след опустошителна пандемия последните ваксини са свършили преди години, а по-голямата част от човечеството е изчезнала. Сред руините и сивотата, обгърнали света, механикът Хиг, изигран от Джейкъб Елорди, търси надежда, обикаляйки надлъж и нашир из едни от най-красивите планински вериги в Щатите със своя стар самолет. Живеещ със спомена за по-добрия живот, който е изградил преди години със своята бременна съпруга и тяхното куче, той се бори за оцеляването си рамо до рамо с добрия си приятел и бивш военен Бангли, в чиято роля влиза Джош Бролин. Двамата са изключително различни по темперамент – Бангли сякаш е роден да се сражава, посрещайки всяко изпитание със солидна доза цинизъм, докато Хиг прави всичко по задължение. Потъналият в болката по изгубеното си бъдеще механик отказва да приеме, че някъде по света все още могат да съществуват хора с добри намерения, които се борят за мир и покаяние като него.
Снимка: FFB
С този образ Елорди определено излиза от „зоната си на комфорт“ след силните си превъплъщения в „Брулени хълмове“ и „Еуфория“. Изследвайки с изключителна прецизност „емоционалния багаж“ на Хиг, той успява да оправдае всеки негов избор и да предаде идеално онази тиха меланхолия, която го съпътства. Може би единственото нещо, което ми липсваше, беше категоричността в погледа му – онова чисто мъжко присъствие на човек, който отстоява своите морални принципи и ценности. Честите ретроспекции към щастливите му дни, прекарани с любимите му хора в мир и спокойствие, ми напомниха за опустошителното завръщане на Марк Аврелий – Максимус Децимус Меридиус – у дома в „Гладиатор“, където той открива съпругата и сина си мъртви. Това неизбежно ме насочи към сравнение между двата главни образа, които споделят много общи черти, но са изградени от двамата актьори по коренно различен начин.
Завръзката в „Кучешки звезди“ е доста предвидима и същевременно носи усещане за нещо съдбовно. След като губи контрол над самолета си, Хиг се приземява в гориста местност, където се натъква на бившия медицински специалист Попс (Гай Пиърс) и дъщеря му Сима (Маргарет Куоли), в които припознава свои съмишленици. Двамата млади герои, обединени от сходната си съдба, бързо си се доверяват, без излишни въпроси и хиляди „ако“ – сякаш цялото им същество ги води към общия им път на оцеляване.
„Знаеш ли колко ми липсва просто да слушам музика, докато пътувам към вкъщи“, казва Сима, а Хиг ѝ отвръща: „Дори трафикът ми липсва“.
Този кратък опознавателен разговор, преди двамата да започнат да се изправят ръка за ръка срещу оцелелите, голяма част от които са изгубили разсъдъка си, ме накара да потръпна. Дадох си сметка колко лесно тази история може да се превърне в нашата реалност, ако продължим да приемаме безчувствеността и агресията за даденост. Ако не се опитаме да върнем стойността на думи като обединение, вяра и възпитание – ценности, които ни карат да мечтаем, а не просто да съществуваме, търсейки поредната доза допамин - заглушавайки всеки вик за помощ около нас.
Снимка: 20th Century Studios
Действието в „Кучешките звезди“ се развива плавно, давайки ни възможност да осмислим всяко режисьорско решение, типично за стила на Скот. За разлика от богатата му филмография, екшън сцените в новия му проект не са толкова зрелищни, колкото в предишните му проекти. Този път той поставя акцент много повече върху психологическата линия и вътрешния свят на героите. В една от сцените, в която тримата „революционери“ предприемат рискованото решение да потърсят съмишленици извън фермата си, долових препратки към новия шедьовър на Винс Гилиган – „Pluribus“, в който фокусът също е върху един друг възможен постапокалиптичен свят, където вирус обединява човечеството в едно общо съзнание. Преминавайки покрай множеството трупове, под звуците на изключително добре подбрания уестърн саундтрак на Хари Грегсън-Уилямс ( „Хрониките на Нарния“, „Гладиатор 2“) , на няколко пъти очите ми се напълниха със сълзи по време на IMAX прожекцията.
„Бих се присъединил към онези, които са там, за да оцелеят, да подобрят нещата и да овладеят лошите неща.
Мисля, че това, което се случва по света, е, че хората се страхуват да направят този избор, защото не са достатъчно смели, за да кажат „Стоп“, изтъква Ридли Скот пред Los Angeles Times по повод новия си проект, който според мен ще бъде сред фаворитите за „Оскар“ следващата година.
