„Ля, ля, ля, ля, ля, ляя, песничка запеей“... И смърфовете запяват. Море от сини човечета с бели шапки, които танцуват, запълва екрана. Все пак новия филм „Смърфове“ е мюзикъл, така че е изпълнен с много песни и танци – и това е едно от малкото хубави неща в него.
Дори 14-те оригинални песни, имената на звезди като Риана, Джеймс Кордън, Джон Гудман и Кърт Ръсел, озвучаващи героите, и цялостната популярност на смърфовете не успяват да компенсират не особено сполучливите елементи на филма.
Само в първите 15 минути от лентата има две песни, така че си проличава колко важна роля играе саундтрака. А другото нещо, което почти веднага прави впечатление е анимацията –
в ясно изразена ретро стилистика, носеща нотка носталгия,
за тези, гледали първоначалните Смърфове. В същото време филмът се опитва и да е актуален, осъвременявайки злодеите, например, които влизат в зуум стаи и имат подкаст микрофони. Това звучи меко казано нелепо.
Но нека започнем отначало – филмът все пак има и положителни качества. Режисьор е Крис Милър, сърежисьор е Мат Ландън, а сценарият е дело на Пам Брейди.
Точно както седемте джуджета в приказката за Снежанка и смърфовете носят имена, които отразяват характера ми или тяхна отличителна черта. Филмът започва с представянето на част от тях и твърдението на Смърфиета: „Не е ли страхотно да живееш някъде, където всеки си има нещо“. Всеки, но не и смърфът Без име. Неговото име буквално е Без име (в оригинал No Name Smurf), защото той все още не е открил това уникално нещо, с което да се назове и да го направи отличителен сред останалите иначе почти еднакви смърфове.
Така в основата на историята е заложен разказ за герой, който търси отговор на един от трите големи въпроса – „Кой съм аз?“ (останалите два са „Защо съм тук?“ и „Какъв е смисълът на живота?“).
След лутания, неувереност, много въпроси и криза на идентичността Без име все пак разбира кой е в действителност. По този път, изпълнен с препятствия, негов верен окуражител е Смърфиета. Тя го насърчава с някой мъдри мисли като това,
да не разсъждава за това, което няма, а за това което има
и че гласът в главата му, който му казва, че не може да се справи не е истински, както и с други не чак толкова мъдри…
Неговия път в търсене на себе си е вплетен в по-голямата сюжетна линия, в която не само смърфовете, но и всичко хубаво и добро във Вселената е заплашено. Татко Смърф мистериозно е отвлечен от смърфското село, оставяйки последни думи: „Намерете Кен“. Така смърфовете стигат до Париж, където намират Кен – брата на Татко Смърф, за когото никой не е знаел. Той ръководи нещо като спец отряд от смърфове, който се появяват при нужда, крият се в тъмното и прелитат над парижките улици както Спайдърмен над нюйоркските (смърфове супергерои – само това липсваше).
Съюзявайки се, те се отправят на мисия да спасят Татко Смърф, който е пленен от друг новопоявил се брат – брата на Гаргамел – Разамел. Гаргамел е напълно детрониран от злодейския си пост на фона на по-закоравения и безчувствен Разамел. Той иска единствено да събере всички четири магични книги и да утвърди злодейското си господство.
Разбира се, доброто винаги побеждава, както трябва да е във всички детски филмчета, колкото и абсурдно да е постигната тази победа понякога в очите на възрастните. И макар да има далеч по-впечатляващи филми за деца, интересни и на възрастните, „Смърфове“ включва важни уроци:
„Няма нищо, което не можем да постигнем, когато сме заедно“, им казва Татко Смърф
„Имаш повече магия в себе си, отколкото предполагаш“, пък е нещо, с което една от магичните книги насърчава Без име.
Може би създателите не са успели да се справят с това да направят филма подходящ за всички възрасти, но това не означава, че децата няма да го харесат. Може би подобни филми трябва да идват с „инструкции за употреба“ от рода на: „Не се препоръчва за лица над 12 години“.
Възрастната аудитория лесно може да направи препратки и сравнения с предишни успешни продукции. Като например това, че този филм за смърфовете е „направен по модела на „Тролчетата“, но дори не е наполовина толкова добър“, както пише Оуен Глейбърман от Variety.
Все пак освен вече споменатите позитиви и негативи трябва да добавим още един – моментът, в който героите преминават през различни „измерения“ и видове анимация е идеен. Но като цяло лентата включва сякаш твърде чести ненужни смени на локациите – от Париж, до Мюнхен, пустинята на Австралия и после отново Смърфското село.
И понеже по-нагоре споменахме „инструкции за употреба“, ето моята препоръка: ако сте голям фен на смърфовете и искате отново да се докоснете до техния свят, да чуете някой добри музикални парчета и видите различна анимация – пуснете си „Смърфове“. Но, ако не ви се гледа поредното блудкаво продължение, което не блести с оригиналност и сюжет – просто подминете това заглавие.
