На днешната дата, 8 ноември, е роден Йордан Йовков – един от най-обичаните български писатели, чието творчество продължава да вдъхновява, заземява, окрилява поколения читатели у нас и по света. В неговите разкази, преведени на над 25 езика, човешката доброта, нравствената сила и духовната красота се преплитат с националното и общочовешкото, с конкретното и непреходното. Чрез своите герои и истории Йовков създава неповторим художествен свят, в който оживява България през първите десетилетия на XX век – с нейните противоречия, надежди и стремежи.
През годините тази негова красива вселена неведнъж намира място както на театралната сцена, така и на големия екран.
Снимка: Георги Георгиев
Йордан Йовков е петото дете в семейството на Стефан Йовков и Пена Бойчова. Детството и юношеството му преминават в Жеравна – място, което оставя траен отпечатък върху бъдещия му творчески стил. През 1895 година завършва основното си образование в Котел, а пет години по-късно се дипломира в Първа мъжка гимназия в София. Още тогава учителят му по литература – поетът Иван Грозев, забелязва дарбата му умело да „облича“ света около себе си в думи. Две години след това Йовков написва първата си творба – „Под тежкия кръст“, по време на обучението си в школата за запасни офицери. Впоследствие постъпва и в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му го принуждава да прекъсне следването си.
В документалния филм, посветен на писателя, режисьорът Ралица Димитрова разказва, че Йовков е бил изключително скромен и затворен в себе си човек. Именно заради тези свои качества той получава от приятелите си прозвището „Мълчаливеца“. Той предпочитал да слуша и наблюдава хората и света около себе си, за да претворява видяното и преживяното в своите произведения. Самият писател споделя: „Не съм написал нито една работа, в основата на която да не са действителни преживявания.
Имам добра памет, помня всичко. Обичам, когато мисля върху една композиция, да чувствам хората и живота наоколо си“.
Така съдбата го отвежда към учителската професия в редица добруджански села – период, който му дава богат житейски опит и вдъхновение за бъдещото му творчество. През 1912 година избухва Балканската война и той е мобилизиран, както стотици хиляди други българи. Участва в бойните действия, а военната му служба продължава и по време на Междусъюзническата война, когато е ротен командир. Преживяното на фронта оставя дълбок отпечатък върху творчеството му. Войната се превръща в една от водещите теми в разказите му, чрез които писателят разкрива отражението на конфликтите върху човешките съдби – разрушените връзки, разклатените ценности и загубата на ориентири. През този период Йовков създава „Те победиха“, „Безотечественици“, „Балкан“ и „Земляци“, а по-късно написва „Последна радост“ и разказите „На стража“ и „Другар“.
По време на Първата световна война Йовков работи в редакцията на списание „Военни известия“, където остава до края на конфликта.
Снимка: "Изгубената България"
Последвалите военни сътресения и загубата на родната му Добруджа оставят дълбок отпечатък върху него. Покрусен от преживяното, той се установява във Варна, където за известно време работи като учител. „Кои са тези, дето съдят хората и редят световните работи? Как може да се тегли граница ей тъй – да оставиш гробищата в една държава, а в друга – близките на умрелите?“, споделя писателят във „Вълкадин говори с Бога“. През този период сключва брак с Деспина Колева а и в семейството им се ражда дъщеря им Елка. Не след дълго след установяването си в морската столица писателят постъпва на работа в българската легация в Букурещ, където прекарва близо осем години. Именно там, въпреки самотата и носталгията по родните земи, Йовков създава едни от най-значимите си произведения – „Песента на колелетата“, „Старопланински легенди“, „Вечери в Антимовския хан“, „Женско сърце“ и „Ако можеха да говорят“. Седем години по-късно се завръща в България и постъпва на работа като преводач в Министерството на външните работи. През този период творчеството му все по-осезаемо се насочва към селския бит и хората, вплетени в неговия свят – техните съдби, чувства и взаимоотношения. Тези теми намират израз в някои от най-разпознаваемите му произведения – „Албена“, „Шибил“ и „По жицата“.
В последните години от живота си Йовков се отдава изцяло на литературата, влагайки в нея цялата си творческа енергия.
Натрупаното през годините напрежение и преживяното на фронта обаче оставят тежък отпечатък върху здравето му. През 1937 година заминава за Хисаря с надеждата да подобри състоянието си, но бързо се влошава и се налага да бъде откаран в Пловдив, където претърпява операция. Лекарите откриват рак на стомаха и жлъчката, както и апендицит. Болестта се оказва непреодолима и на 15 октомври 1937 година, едва на 56-годишна възраст, той напуска този свят. Погребан е в Алеята на писателите на Централните софийски гробища.
Снимка: Илиян Филипов
По повод 146 години от рождението му подбрахме няколко откъса от най-популярните произведения на Йордан Йовков, за да си припомним красотата на неговата „поезия в проза“, както я определя съвременната българска писателка Мария Лалева в интервю за Art Portal News.
„Всякога миналото ни се струва по-мило и по-хубаво, защото е вече минало. Дори най-нетърпимите физически болки, най-трагичните душевни кризи стават приятни и свидни отпосле, като спомени.“ - из есето „Последни римляни“.
„Границите често се менят. Макар и по-рядко, понякога и моретата напущат бреговете си. Но и от една някогашна граница, и от едно изсъхнало море всякога остават неизличими следи, които продължават да говорят за един изчезнал, но странен и непознат живот.“ - из разказа „На старата граница“.
„Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много нещо беше видял, много нещо беше преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората.“ - из разказа „Песента на колелетата“.
„Кой хвърля брат против брата и син против баща? Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да избягаш от оса – змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, господи? Защо?“ - из разказа „Вълкадин говори с бога“
„И се усмихва. Една усмивка, която е най-доброто му обещание. Това жените знаят и повече не се пазарят.“ - из разказа „Юнашки глави“
„Тя не внимаваше за думите си, говореше му повече с очите си – пламнали, устремени в него.“ - из разказа „Женско сърце“.
„Каква чудновата бърканица – мислеше си той – от жена, дете и дявол! И как всичко ѝ прилича; каже нещо – умно е, направи нещо – хубаво е!“- из разказа „Шибил“.
„Жената, момче, е рай, жената е вечна мъка. Жената е рибя кост. Като ти заседне в гърлото, ще се задавиш.“ - из разказа „Албена“
„Серт жена!“ – помисли си Давид, но веднага му мина през ума: „Евтимия има право, ако не са жените, нас и кучетата няма да ни ядат. На нас ни дай да седим в кръчмата и да бистрим политиката.“ - из романа „Чифликът край границата“
„Той не умря, защото, както сам казваше, смъртта не дохожда, когато я чакаме, а когато най-малко и се надяваме.“ - из разказа „Песента на колелетата“.
