- Когато медицината, образованието, спорта и културата са „последна дупка на кавала”, държава всъщност няма.
- Човешката красота идва от душата, а тази на сцената - от таланта.
- Руси Чанев ми помогна с подготовката за ВИТИЗ.
- Страхувам се от бъдещето.
Ярка, шумна, искрена и истинска е актрисата Александра Сърчаджиева. Невъзможно е човек да я побере в рамка и именно това я прави толкова специална. Фурия на сцената, но и извън нея, тя изглежда сякаш нищо не може да я спре – нито продължителните пътувания, нито хапването по бензиностанции, нито над 20-те представления месечно, които изиграва. Разговаряме в един от малкото свободни часове, които има за деня. Пътуване, репетиция, връщане обратно в София и постановка – режимът ѝ на работа е стриктен, но дори и това не я притеснява, защото както обича да казва „българският актьор може и се справя с абсолютно всичко”.
Все пак ми беше любопитно дали не се страхува от това така модерно състояние – „бърнаут”. Отговори ми съвсем простичко, че тя си е избрала този начин на живот и че въпреки нелекия път, през който се налага на един български актьор да премине в кариерата си,
удовлетворението от реакцията на публиката е много по-силно.
Неведнъж съм чувала подобни изказвания и от нейни колеги. Актьорското майсторство очевидно е опияняващо и всепоглъщащо занимание за артиста. Същото влияние, смело мога да твърдя, имат и изпълненията на Александра Сърчаджиева върху нас.
Без значение дали ѝ се възхищаваме в театъра, гледаме я на малкия или големия екран - се отличава едно нейно невероятно качество, а именно способността ѝ да придава смисъл на всеки проект, с който се захване. Тя умее да разсмива, но и да разчувства. И всичко това благодарение на нейните сила, уязвимост и неподправен талант.
Александра Сърчаджиева превръща болката си в изкуство, позволява ни да се докоснем до най-затънтените кътчета на душата ѝ. Прави го не защото цели да ни накара да изпитаме съжаление към тежките изпитания, пред които животът я е изправил, а за да
опита да достигне до хората, изпаднали в безнадеждна ситуация.
С нея не пропуснахме да си поговорим и за легендарната ѝ майка Пепа Николова, чиито памет и дело най-отговорно се опитва да опази и до днес. Вярвам, че успява, защото също като нея е изключително близка до своята публика – хората, с които (почти) всяка вечер се забавлява и тъжи.
Ако все още не сте имали възможността да се запознаете с живота и творчеството на Александра Сърчаджиева, сега имате своя шанс да се потопите в този „роман” за любовта към майка ѝ Пепа Николова, Иван Ласкин, дъщеричката ѝ София, колегите, приятелите и изкуството. Уверявам ви, че ще се посмеете с глас, вероятно ще си и поплачете, а в края на това интервюто със сигурност ще имате и „храна за размисъл”.
Снимка: Костадин Кръстев - Коко
- Здравейте, г-жо Сърчаджиева. Разговаряме, след като имах удоволствието да гледам комедийното представление с Ваше участие „С жените за риба”? Разкажете ми повече за пиесата.
- С тези колеги работим заедно в театъра за първи път. Преди това съм се срещала със София Маринкова на снимачната площадка на сериала „Женени с деца”, но беше много отдавна. С Александър Сано пък - покрай проекта „За любовта” на Яна Борисова. Успяхме да направим едно много хубаво представление, което се радва на страховен успех. Пиесата е чудесна - съвременна българска комедия, която е написана по интелигентен начин. Смееш се много, но в крайна сметка и се замисляш за това на какво е готов човек в името на победата - как има хора, които са решени да преминат през всеки и всичко. Това е показано чрез много комични ситуации. Станах част от актьорския състав, след като Луиза Григорова ми се обади на 11 юли, докато бях във Виена, и ме покани да се включа. Изпрати ми текста и много го харесах, заради което се съгласих. Режисьорът Мартин Каров ми е колега от Сатиричния театър, с когото имам честта да си партнирам в две представления, които също са много хубави - „Всички обичат Гари” и „Политическо сатирично кабаре”. За първи път обаче работя с него като режисьор. Това също е невероятно удоволствие, защото той е наясно с това, което прави, и има интелигентно чувство за хумор. Не сме срещали сериозни предизвикателства при репетициите, леките трудности бяха продиктувани по-скоро от нашата заетост.
- Благоприятно е и сътрудничеството Ви с Филип Буков в пиесата „Отворена брачна двойка”. Забавна, но и провокативна, тя задава важни въпроси за отношенията между хората, свързани с любовта и егото. Кое от тях според Вас надделява у хората днес и вярвате ли, че човек има само една истинска романтична любов в живота си, за която си струва да се бори въпреки всичко?
- Истинската любов не те кара да преглъщаш нищо. Тя е споделена и би трябвало да те кара да летиш, да се чувстваш добре - сигурен и защитен. Да преглъщаш всичко всъщност е мъчение. Пиесата е написана доста отдавна от Дарио Фо и съпругата му Франка Раме и звучи толкова съвременно, че чак е стряскащо. Егото много пречи в едни взаимоотношения - без значение от тяхното естество. Ако ти не можеш да го преглътнеш, не можеш и да общуваш нормално с хората, защото винаги си „аз”. В човешките взаимоотношения обаче има само „ние”. В противен случай нещата не вървят добре.
- Казвате, че хората сякаш са загубили и чувството си за хумор. Как един комедиен актьор се адаптира към тази драстична промяна?
- Времената, в които живеем, са много тежки и драматични. 2026 г. е, а вече сме заобиколени от войни. Едната е от 4 години и сякаш вече започнахме да се правим, че я няма. Това, което се случва в момента по света, е много страшно. Не знам дали вървим към Трета световна война, или тя вече тече, а ние се преструваме, че нищо от това не съществува. Хората в нашата страна са бедни, управляващите не се грижат за народа и държавата, Всичко това смачква. В един момент единствената ти мисъл става това как да оцелееш. Това, че мозъкът ни е настроен така, оставя на заден план идеята да се забавляваме в театъра. Затова казвам, че в днешно време е много по-трудно да разсмееш хората, отколкото да ги разплачеш. Аз все пак съм щастлива, че във всички представления, в които играя, успяваме да го постигнем. Хората излизат удовлетворени и имат над какво да се замислят. Това е най-хубавото в стойностните комедии - могат хем да те разсмеят, хем да има над какво да размишляваш.
- А как се приспособява един артист към тежката обстановка в сектора? Служебният министър на културата Найден Тодоров коментира, че „само 5 културни института у нас не са на минус”. Сатирата и няколко други театри пък изразиха несъгласие с неглижирането на творческата и оперативната си дейност.
- Държавата има една изключително успешна политика - тоталното опростачване на народа. Когато медицината, образованието, спорта и културата са „последна дупка на кавала”, държава всъщност няма. Точно това се случва при нас. Преди около 2 години от гилдията излязохме на протести из цялата страна. Спомням си, че беше един дъждовен и студен ден, в който седяхме 6 часа на площада. Тогава всички, които ни управляваха, отказаха да разговарят с нас. Не излезе нито един, дори и само за да си направи пиар и да ни излъже, че в момента има по-важна работа, но можем да се срещнем в друг ден. Накрая полицаите, които не обвинявам, защото съм наясно, че са изпълнявали заповеди, ни изблъскаха като футболна агитка. Тогава си дадох сметка, че ние не сме „последна дупка на кавала”, а дори не фигурираме на него. И все пак актьорите сме научени да оцеляваме и го правим достойно, без да се оплакваме. Театрите също са открили как да устояват на трудностите, защото от много години никой не се интересува от културата, което е много страшно.
Снимка: Антон Даскалов
- Сатиричният театър, от който сте част от дълго време, все пак успява да държи едно високо ниво.
- Абсолютно съм съгласна и това се случва благодарение на Калин Сърменов, който е чудесен мениджър. Той успя да създаде една изключително здравословна и приятна среда. В Сатиричния театър не се чувствам сякаш отивам на работа, а по-скоро, че се прибирам вкъщи. Колегите ми се невероятни и талантливи хора, с който се радваме на успехите на другия. Преди време Ивайло Христов дори ми каза „Александра, личи си колко много се обичате”. Имаме невероятни представления, а базата ни е на европейско ниво.
- В тази топла и приятелска атмосфера представяте едно изключително лично представление - „На живо”. Определяте моноспектакъла си като „терапевтичен” и за Вас, и за хората, които гледат. Има ли история на човек, на когото сте помогнали с постановката, която никога няма да забравите?
- Историите са страшно много, защото наистина след всяко представление или по-скоро преживяване, както обичам го наричам, ми пишат хора от публиката. През тези 5 години, в които го играя, осъзнах, че на хората им трябват няколко дни, за да осъзнаят емоциите, през които са преминали. . Един мъж беше дошъл с децата си, след което получих много дълго писмо, в което ми разказа, че се е разделил със съпругата си. Каза ми, че моето представление го е подтикнало да ѝ се обади и са си простили един на друг. След известно време всички те ме потърсиха и ми казаха, че са продължили живота си заедно. Всичко това е прекрасно, никога не съм си мислила, че „На живо и отвъд това” ще променя животи.
- В един подкаст споменавате, че през ума Ви е минавало да спрете да играете моноспектакъла си. Имате ли все още такива помисли?
- Беше моментно състояние, дори на 5 май ми предстои да го играя отново. На финала на представлението си давам сметка, че всичките ми страхове и фактът, че вече 5 години продължавам да не спя преди да изляза на сцената, си заслужават, защото когато погледна хората в публиката - те плачат. Излизат пречистени от постановката и поемат по нов път. Вярвам, че една пиеса може да промени животи. Не се страхувам от това, което ще разкажа на сцената, а по-скоро от това дали и тази вечер ще мога да достигна до сърцето и душата на поне един човек в залата. Благодарна съм, че успявам да го постигна вече толкова време.
- Имате по повече от 20 представления месечно. Понякога не се ли страхувате от така наречения „бърнаут”?
- Никой не ме е карал насила. Майка ми навремето ме съветваше да стана адвокат. Не мога да кажа, че не се уморявам, тъй като нямам свръхсили. Аз съм един обикновен човек, който се бори с бита, както всички други. Пътуването много ме уморява, но виждам, че има смисъл в това, което правя. Трудът ни е денонощен, липсата на сън преди премиера също е осезаема, обаче няма по-хубаво от това да видиш пълна зала и едни щастливи хора. Всяка среща с публиката за мен е толкова вълнуваща, колкото първата целувка. Да си актьор в България е изключителен феномен, защото можем и се справяме с всичко. Струва ми се, че ако подложим свой холивудски колега на същия режим, на втория ден ще каже „Аз съм дотук”. В случая не говоря само за актьорите, а за всички участници в машината театър.
Снимка: Костадин Кръстев - Коко
- Многократно сте изтъквали, че българските актьори нямат лукса да се подготвят за роля в продължение на месеци като своите колеги в чужбина. Кой е най-краткият период, за който Ви се е налагало да се въплътите в образ?
- „Брънч за начинаещи” - филмът на Яна Титова, който скоро излезе по кината. Моите снимачни дни бяха 11. Никога до момента не ми се беше случвало да снимам за толкова кратък период. Бях много притеснена и изплашена по отношение на това как се изгражда образът на тази шантава, пъстра и различна жена за толкова кратко време. Когато изгледах филма, осъзнах, че сме се справили чудесно.
- Освен че играете в театъра, имате изяви в киното и телевизията, но и сте озвучавали герои в популярни анимационни филми като „Angry Birds” и „Хотел Трансилвания 3”. Чувала съм, че конкуренцията е убийствена - знаете ли с колко души сте се състезавали за „място” в дублираните продукции?
- Страшно удоволствие е да озвучаваш анимации. Не знам с колко души съм била на проба, не са ни казвали. Единствената причина, поради която съм имала възможност да озвучавам тези филми, е, че записите ми са пратени директно в чужбина. Доколкото ми е известно, тук е много трудно да влезеш в сферата на дублажа. Компаниите изпращат конкретни изисквания. Ако ги покриеш, те викат на кастинг, след което ги изпращат в студиата зад граница. Толкова много се забавлявах с тази своя задача, отново станах малко дете. Много по-различно е, отколкото да играеш - озвучаваш всеки дъх, всеки звук, а не само репликите.
Снимка: Александра Сърчаджиева, Официална Facebook страница
- Да бъдете дете на легенда като Пепа Николова е привилегия, но сякаш може да бъде и предизвикателно. По-високи ли бяха очакванията към Вас като актриса и сравнявана ли сте някога с нея?
- Да бъда дъщеря на Пепа е отговорност за мен, защото тя беше голяма актриса. Беше народен човек и хората я обичаха. Отговорност е да съхранявам паметта ѝ и начина, по който е вървяла по пътя си. Още в училище се опитвах да докажа, че оценките ми не се дължат на факта, че съм дъщеря на Пепа Никола, а на това, че си учех уроците. Майка ми винаги е била против връзките и бутането. Казваше ми „Аз може да съм Пепа Николова, но ти си никоя”. Обърнах се към нея един единствен път. Много исках след 7 клас да уча в Първа английска гимназия, но балът ми не искаше. Попитах я „Можеш ли да ме вкараш с връзки?”. Отвърна ми, че може да го направи с едно телефонно обаждане, ама не ми стигал балът. Тогава не разбирах решението ѝ, защото помагаше на много други хора, но днес съм ѝ благодарна за този урок. Повтаряше ми „Александра, много е лесно майка ти и баща ти да те бутат, но те са до време. Когато те си отидат от този свят, ставаш негоден за този живот”. На 22 години останах съвсем сама. Ако бях свикнала тя да ми помага постоянно, вероятно нямаше да се оправя. Нещата, които съм постигнала, съм ги направила сама. Не е имало кой да ме бута. Все пак, благодарение на нея и това, което е тя, съм имала шанса да общувам и да израсна около едни изумителни хора като Георги Калоянчев, Георги Парцалев, бате Асен, Стоянка Мутафова, Стефан Данаилов.
Снимка: Александра Сърчаджиева, Официална Facebook страница
- Споделяли сте, че майка Ви Ви е казвала, че човек не бива да се взема твърде сериозно. Подобни изказвания се приписват и на Стефан Данаилов. Смятате ли, че именно тази тяхна максима стои в основата на величието им в актьорските среди и какви са възгледите Ви за настоящето - следваме ли завета им, или сме по-скоро обзети от суетата?
- За да си голям на сцената, трябва да си и голям човек извън нея. Ние не сме по-различни с нищо от другите хора, просто професията ни е публична. Това същевременно е хубаво, защото хората те спират по улицата и ти се радват, но пък и не толкова, защото в интимни и лични моменти „цяла България е в дома ти”. Така се случва, че болката и страданието ни са публични, всеки може да се рови в тях и да пише отвратителни коментари. Научила съм се да не обръщам внимание на такива неща, но определено оставам втрещена, когато някой ми напише „Дано умреш”. Смятам, че човек не бива да се взима твърде сериозно. Във времената, в които живеем, суетата обаче пречи много. Винаги съм казвала, че тя трябва да остане на първото стъпало - имаме друга работа на сцената. Човешката красота идва от душата, а тази на сцената - от таланта.
Снимка: Александра Сърчаджиева, Официална Facebook страница
- „Аз съм това, което съм, заради Иван Ласкин”, казвате в едно от своите интервюта. Какво Ви помогна да прозрете за себе си като артист той?
- Нещата са много. Това са 13 години от живота ми, които не могат да бъдат вкарани в няколко изречения. Мога да кажа, че благодарение на него, постигнах много неща. По принцип много трудно приемам проекти и се колебая дълго. Преди години например ме бяха поканили да репетирам едно представление в Театър „Сълза и смях”- „Вампир”, с великата Мария Каварджикова. Бях склонна да се откажа от възможността заради потенциалните пътувания, тъй като съвпадна с много интензивен период, в който не спирах да гостувам из страната. Тогава Иван ме разубеди, казвайки ми, че пиесата е страхотна и че може друг път да нямам шанса да играя с Мария Каварджикова. В началото отказах да водя и VIP Brother. Дори не мога да опиша мащаба на подкрепата му към мен.
- Преди често се говореше за голямата любов помежду ви. Какво правеше връзката ви толкова силна и истинска?
- Той беше много романтичен, аз също съм такава. Просто две души се срещнаха и припознаха - това не може да се опише с думи. Любовта ни беше роман и я пожелавам на всеки, защото си давам на сметка, че понякога през целия си живот не можеш да я срещнеш.
Снимка: Александра Сърчаджиева, Официална Facebook страница
- Разказвали сте много за детството си в театъра и периода след ВИТИЗ, но не попаднах на много информация за годините Ви в Академията. Бихте ли ми споделили малко повече за тази „глава” от живота си?
- Завърших при проф. Здравко Митков. Реших да ставам актриса едва след края на първи срок на 12 клас. По това време ходех на уроци и се подготвях да кандидатствам международни отношения. Майка ми не беше съгласна с новите ми планове и ми каза да се оправям сама. Бях решила да пробвам само веднъж и да се откажа, ако не ме приемат във ВИТИЗ. Руси Чанев ми помогна да се подготвя, живеехме в един блок. Един ден бях слязла да купя хляб и мляко, той ме видя попита дали ще кандидатствам, а аз се разплаках. Обясних му, че не знам как да го направя. Каза ми, че трябва да имам подготвени материали и да съм посещавала консултации. По това време бяха останали само тези при проф. Митков. По-късно Руси Чанев ми съдейства да си избера монолог от една пиеса на Тенеси Уилямс, басня и едно прекрасно стихотворение на Валери Петров. Много трудно ми беше обаче да подбера комедиен монолог. Нищо не ми беше смешно. Реших да си направя своя компилация от текстове и сглобих монолог на Катерина от „Укротяване на опърничавата”. На следващия ден отидох с идеята, че ще разбия професора, а когато започнах да рецитирам думи, които нямат общо с текста на Шекспир, той си свали очилата и ме пита „Никой ли не ти е казвал, че не можеш да хванеш Шекспир и да го осакатиш”. Помолих го да ми помогне с избора и той ми даде да направя дойката от „Ромео и Жулиета”. Съгласих се и няколко пъти молих майка си просто да прочете монолога, защото е играла ролята, но категорично ми отказа. В деня на изпита ми каза само „Смъкни си гласа, защото с това пискливо гласче доникъде няма да го докараш”. В крайна сметка ме приеха и класът ми беше страхотен, до ден днешен сме страшно близки. В рамките на 4 години буквално забравяш за външния свят - в НАТФИЗ си от сутрин до вечер. Имало е и случаи, в които оставаш да спиш в Академията, защото е твърде късно, а нямаш пари за такси. Това са толкова красиви и готини години. НАТФИЗ е свят, който трудно може да се опише.
- Докато все още сте студентка Никита Михалков Ви предлага работа в Русия, но Вие отказвате и твърдите, че не съжалявате за решението си. Изпадали ли сте обаче някога в размисли как би изглеждал животът Ви днес, ако бяхте приели предложението му? Смятате ли например, че щяха да Ви се отворят повече врати?
- Никога не съм съжалявала за това, така е трябвало да стане. Предложението дойде, когато бях 2 курс във ВИТИЗ. Обясних му, че в момента правя откъси и дори нямам финал за един от тях, а той продължи да ме увещава да отида поне да опитам за няколко месеца, защото много иска да работи с мен. Аз обаче така и не го направих. Ако бях приела, днес нямаше да имам София.
Снимка: Александра Сърчаджиева, Официална Facebook страница
- Поддръжник сте на идеята за опазването на паметта и миналото, но аз обичам да завършвам интервютата си с въпрос за бъдещето. Какво Ви се иска да крие то за Вас в професионален и личен план?
- Като виждам какво се случва в световен мащаб, ме е страх от бъдещето. Много искам да живее в по-добър свят - без войни, децата ни да растат в спокойно и мирно време и да сме здрави, за да се радваме на живота, защото е много кратък. Мечтая си за един по-красив свят с повече усмихнати хора.
