Свободата е комплексна тема, въпрос – стар може би колкото самият свят, който обитаваме. Напоследък тя все по-често намира място в професионалния ми живот, което ме подтиква да се замислям по-дълбоко за нейните обхват и проявления в миналото, днес и утре. Това мое пътешествие на ума ме води до неподозирани места и времеви периоди. Уж живея в днешния свят, а понякога се усеща като 1945 г., когато от печат излиза „Фермата на животните” на Джордж Оруел. Оттогава може и да са минали много години, но на практика нищо не се е променило.
„Уж вървим към по-добро, а всъщност в същината продължава да има много проблеми, с които или не знаем как да се справим, или демагогстваме и си играем с думите за сметка на действията”, ми беше казал проф. Атанас Атанасов наскоро. През годините именно игрите на думи са се превърнали в едно от най-смъртоносните оръжия.
Хора и животни биват изтребвани – буквално и преносно,
заради своята доверчивост в думите на индивиди, които смятат за свои предводители и лидери. Времената се менят бързо, режими се свалят лесно, но тази тенденция остава неподвластна на дори и малкото промени, които наблюдаваме в ежедневието си. Така години наред се оказва, че „слушаме една стара песен”, която просто звучи на нов глас.
Снимка: Иван Дончев
Това тежко, но отрезвяващо усещане у публиката оставя постановката „Фермата на животните” на Театър 199 „Валентин Стойчев”. Използвайки универсалния език на изкуството, тя ни разказва за едни времена на ожесточена борба за власт. Кой ще застане на върха на хранителната верига – човекът или животното? Кой ще коли и беси? Може би най-правилният отговор на тези въпроси би бил – този, който е готов да се вдигне на бунт в името на висшата си цел. С годините осъзнах, че това е
валидно по-скоро за приказките с щастлив край, от които животът коренно се различава.
В действителността болните лидерски амбиции и склонността към самозабравяне често превръщат човека в същия тиранин, срещу когото първоначално се е борил.
Според неписано правило всяка една революция си има свое лице. В случая с пиесата „Фермата на животните” това е Снежина Петрова, която се отличи със зашеметяваща си игра на сцената. Тя „вади от ръкава си” не една, две или три роли, превръщайки се в географски център на сюжетната линия. Актрисата пее, танцува, говори различни езици и умело манипулира, влизайки „под кожата” на останалите животни, но и на публиката, която жадно поглъща всяка сцена от импровизираното ѝ кабаре.
Снимка: Иван Дончев
Този подход на работа е особено интересен, имайки предвид класическия характер на творбата с отявлен политически привкус. Същевременно обаче не е и никак изнадващ от историческа гледна точка, имайки предвид десетките революционни песни и творби, създадени като символ на надеждата за по-добро утре и бунта срещу властта. Режисьорът Десислава Шпатова умело е успяла да улови именно този
музикален пламък, от който се разгорява революцията
в антиутопичната творба на Джордж Оруел. Изборът ѝ на Снежина Петрова за главната роля също несъмнено е достоен за адмирации. Особено внимание трябва да бъде обърнато и на прозорливостта ѝ. Факт е, че актрисата е достатъчно харизматична и талантлива, за да превърне представлението в свой моноспектакъл. Какво обаче би бил един лидер без своите подчинени? – Един най-обикновен човек с цел. В ролите на „беквокали, танцьори” и поддръжници на анимализма са нейните бивши студенти Ивона Маврова, Станимир Михайлов, Тодор Атанасов, както и певицата с изумителен глас Вирджиния Събева – GINI.
Снимка: Иван Дончев
На сцената на Театър 199 излизат едва петима души, но успяват да пресъздадат една цяла вселена, описана от Оруел преди години, но съпреживявана от нас днес.
„Ако искате картина на бъдещето, представете си ботуш, който стъпва върху човешкото лице и остава там завинаги”. „Предсказанието” на писателя звучи повече от смразяващо. Не е ясно дали ще можем да го избегнем, но пък не пречи поне да опитаме, водейки битките си сами, за да не разчитаме на чуждата благосклонност. Ако това е първата стъпка, която трябва да предприемем, то втората непременно е да гледаме „Фермата на животните” на Театър 199, защото спомняйки си за миналото, по-лесно бихме могли да градим светлото си настояще.