Анимациите винаги са криели особено очарование както за най-малките зрители, така и за нас - големите. Причината вероятно е, че магията, вплетена в сценариите им, успява да ни пренесе в един нов и по-различен свят. Макар развлекателният им характер да е главната причина публиката да се насочи към залите, анимираните филми всъщност изпълняват ключова мисия с излизането си на екрана. Неволно или целенасочено, те силно
влияят върху подсъзнанието ни и формират ценностната ни система.
В тях границата между „лошо” и „добро”, „приятели” и „врагове” е толкова ясна, че сякаш и в реалността ни става по-лесно да ги разпознаваме, дори и да са скрити зад маска. Уроците, които са ни давали през годините, неслучайно са превърнали някои от тях в истински класики. Такъв е и случаят с „Лило и Стич” - поредната анимация, която Disney реши да преобрази в игрален филм.
Снимка: Disney
Тази тяхна стратегия вече е добре позната на публиката. Стартират я още през 1996 г., когато на бял свят се появява „101 далматинци” с Глен Глоуз в ролята на ужасяващата Круела де Вил. Години по-късно през големия екран вече са минавали десетки нови версии на любими анимации, а други все още са в процес на разработка. Човек би си помислил, че студиото е попаднало на „златна мина”, но част от последните му проекти сочат точно обратното.
Носталгията по любимите герои и истории може и да ни привлича към киното,
но пък режисьорският стремеж да бъде в „в крак с модата” доказано може да изиграе лоша шега на продукцията, колкото и дългоочаквана и високобюджетна да е тя.
След тези дълги размишления, вероятно вече се чудите дали ситуацията с „Лило и Стич” също е такава. За да бъда възможно най-изчерпателна с отговора си, ще го подкрепя със статистика. Едва няколко дни след излизането си на голям екран анимационното филмче вече е надхвърлило приходите на оригиналната версия от 2002 г.
По-добър ли е римейкът от оригинала?- Определено не,
но пък не е и лишената от смисъл и емоции некачествена продукция, за която повечето критици го представят.
Снимка: Disney
В центъра на игралната версия отново е „охана” - семейството, но погледнато през друг по-действителен ъгъл. След смъртта на родителите им Нани (Сидни Агудонг) се е превърнала не само в сестра на Лило (Мая Кеалоха), но и в нейна майка. Неведнъж ставаме свидетели на вътрешната ѝ борба между това да бъде просто приятел и това да възпитава, работи и плаща сметки. Реалността ни връхлита неочаквано като приливна вълна от океана, който е голямата любов на Нани. И точно този напрегнат и ключов за сюжетното развитие момент сценаристите на Disney решават да прекъснат с един от любимите си похвати напоследък - феминизма.
Снежанка не се нуждаеше от принц, който да я спаси, а мечтата на Нани е да бъде морски биолог. Тя обаче се отказва, за да се грижи за малката си сестра. Това несъответствие на настоящия сюжет с този от оригиналния филм определено
може да стартира ожесточен дебат по отношение на това докъде трябва да се простира творческата свобода
при адаптирането на вече утвърдил се проект. Разбира се, така се и случва и хиляди онлайн потребители започват да осъждат изборите, които Нани прави във филма. Това може би е очаквана реакция, имайки предвид скорошните „сблъсъци” на мнение между зрителите и екипа на Disney.
Снимка: Disney
Да се впише в заобикалящата я среда се оказва предизвикателно не само за Лило, но и за (почти) всеки творчески проект, който излиза на пазара. Защо е използван CGI? Защо не е? Каква е причината да наемат този, а не онзи актьор? Напоследък става все по-трудно, ако не и
невъзможно желанията на всички да бъдат осъществени дори и от Disney,
които имат дългогодишен опит с магията. Избирайки да сме вечно недоволни и сърдити, сякаш често започнахме да пропускаме онези малки и важни неща, които някога са ни правили щастливи.
Спомняте ли си смеха, който предизвикваха белите на Лило и Стич, а топлината и умилението, което усещахме при всяка прегръдка между Нани и малката ѝ сестричка, а лекия океански бриз…Можете да ги почувствате отново, ако оставите предразсъдъците си пред вратата на киното. Новият Стич бил грозен и твърде пухкав, смятат някои. Какво значение обаче има това, ако в анимацията се показва, че
дори и едно извънземно е способно да изпитва любов и привързаност,
ако получи правилното отношение?
Снимка: Matt Winkelmeyer/Getty ; Cinematic / Alamy
Говорейки за извънземни, няма как да не споменем и появата на Джумба Джокиба (Зак Галифианакис) и Плийкли (Били Магнусен), двете чудати същества, изпратени на Земята, за да заловят „опасния” проект 626 - Стич. Признавам, че решението през голямата част от филма да бъдат с човешки облик първоначално изненада и мен. Съдейки по актьорския състав, осъзнах, че вероятно е било най-обикновен опит за привличане на публика, възползвайки се от популярността на определени актьори. Казано по друг начин - не смятам, че се нуждае от повишеното ни внимание като зрители.
Предполагам, че напълно променената кулминация на анимацията също има свое логично обяснение, макар и противоречащо на законите на физиката, което обаче аз така и не съумях да прозра. Може би са се стремели да бъдат по-оригинални от преди, но аз
бих определила въпросните сцени като глуповати и излишни за цялостния образ на филма.
Дори и в тях акцентът все пак беше поставен на правилното място - върху семейството, което означава, че „никой няма да бъде изоставен”.
Снимка: Disney
Disney остават верни на мотото на филма до самия му край, което само по себе си го прави успешен. Дори нещо повече - те успяват да разширят значението на понятието, в което обикновено попадат единствено кръвните ни роднини. В семейството вече попадат съседите, странният агент от ЦРУ, извънземният изследовател и синьото „куче”, осиновено от хавайски приют. Като семейство бяхме и всички пораснали деца в киното, които макар и непознати, се бяхме събрали заедно, за да си припомним добрите стари времена.
