„Затварям пламнали очи, ала напразно - няма сън; не мозък, а олово сякаш… И през прозореца мъглив из вечерния здрач далеко блуждае поглед”. Случвало ли ви се е да лежите в леглото си, вперили очи в тъмнината, докато из ума ви преминават хиляди въпроси? По-рационалните хора вероятно биха ми отговорили категорично с „не”, тъй като за много от тях отговорите на житейските въпроси се крият по-скоро в книгите, а не в звездното небе. Понякога обаче курсът на мисълта бива променен от учестените удари на човешкото сърце.
В такива ситуации диагнозата е ясна – любов.
Когато говорим за чувствата между хората, понякога намесваме и съдбата в ролята ѝ на лъч надежда, който осветява и най-тъмните нощи. Така често се улавяме да казваме „все още не му е дошло времето”, за да може по-лесно да притъпим болката или преглътнем огорчението. Това сякаш ни носи доза успокоение, че нищо не е безвъзвратно загубено, а съдбата просто чака подходящия момент да се намеси в живота ни и да го преобърне на 180 градуса.
Снимка: Stage Hearts
Звучи като сюжет на театрална постановка, нали? Вероятно защото в действителност е… Пиесата „Моята вечер, твоята нощ” с режисьор Димитър Коцев – Шошо разказва за
онази изпепеляваща (далеч от перфектна) и неподвластна на времето любов,
която открива човек без значение в коя част на света се намира.
Актрисата Елис (Мартина Апостолова) живее в София, а подводният фотограф Макс (Александър Сано) в Берлин. Едно случайно телефонно обаждане обаче скъсява хилядите километри помежду им и
припомня за чувства, които и двамата твърдят, че са отдавна заровени „в пясъка”
край вилата, където са летували заедно.
Снимка: Stage Hearts
Погледнати през призмата на отминалото време, романтичните им отношения будят основно закачки и любопитство у другия. Е, поне такова усещане остава у нас – публиката, след първите телефонни и видео разговори, на които ставаме свидетели. Не ни отнема дълго да разберем, че в думите и действията на Елис и Макс всъщност се крие дълбока тъга.
Той, колкото и парадоксално да звучи, имайки предвид многобройните му пътувания по света, е изпаднал в тотална безпътица. Фотографът, който вече
не вижда и улавя красотата на света около себе си, сякаш не живее,
а просто съществува – при това в един сив и еднообразен свят. Липсата на вдъхновение е равносилна на тежко заболяване за всеки творец. Може ли обаче то да бъде смъртоносно като Синдрома на разбитото сърце, от който се лекува Елис?
Колкото и невероятно да звучи, такъв в действителност съществува и се нарича такоцубо. Описан за първи път през 1990 г. в Япония, той представлява отслабване на лявата камера на сърцето и обикновено се появява в резултат от тежък емоционален или физически стрес. Вплитането му в сюжета е
майсторска игра с думите от страна на драматурга Яна Борисова.
В превод от японски „тако” означава октопод (любимите „фотографски модели” на Макс), а „цубо” – капан. На теория – медицинско състояние, а на практика – метафора за опасностите, пред които могат да ни изправят изборите, направени не с разума, а със сърцето ни.
Мнозина вярват, че човек е неспособен да контролира чувствата си, когато е влюбен. Желанието да се чувстваме ценени и обичани, оказва се, понякога наистина надделява над логиката, напук на потенциалната възможност да бъдем наранени. Ах , колко по-хубаво би било, ако и хората имахме по три сърца като октоподите.
