Нещо се раздвижва. Изглежда, че на всеки няколко седмици се появява новина за сензационно откритие в света на изкуството - за картини, скрити под други художествени творби, както и за изчезнали образи, които трептят под лака на шедьоври, чиито квадратни милиметри смятахме, че познаваме. Само през изминалия месец бяха открити мистериозни фигури, заклещени под повърхността на творби на Тициан и Пикасо. Но какво да правим с тази
бавно разрастваща се колекция от тайни погледи –
тези отсъстващи присъствия, които едновременно радват и тревожат?
В началото на февруари стана ясно, че изследователи от Лабораториите за изследване на изкуството „Андреас Питас“ в Кипърския институт са доказали съществуването на обърнат портрет на мустакат мъж, който държи перо, под картината „Ecce Homo“ на италианския ренесансов майстор Тициан от 1570-75 г., като са използвали съвременни методи за изобразяване и нов мултимодален скенер, съчетаващ различни техники. На повърхността на платното на Тициан е изобразен изтерзаният Исус, чиито ръце са вързани с въжета, застанал рамо до рамо с пищно облечения Пилат Понтийски - римският управител, който ще го осъди на смърт. Какво прави тук този странен, изтрит, анахроничен писар и какво се опитва да ни каже?
Снимка: The Cyprus Institute
Присъствието на скрития портрет, който незабележимо наднича през крекелурите - тези привлекателни пукнатини в картините на старите майстори - е описано за първи път от изкуствоведа Пол Йоанидис и значението му за повърхностния разказ е повече от случайно. Макар че
самоличността на обърнатата фигура все още не е установена,
е ясно, че тя е помогнала за оформянето на разтърсващата композиция, под която е била погребана през последните 450 години. Анализът на материалността на слоевете на картината в Кипър показа, че контурите на лицето на скритата фигура са наложили извивката на въжетата, връзващи ръцете на Исус - установявайки нотки на хармония между последователните и на пръв поглед противоположни композиции.
Снимка: The Courtauld Institute of Art
Това усещане за тихо сътрудничество между слоевете боя - между това, което е там, и това, което е било - е още по-поразително в скрития лик на жена, открит от консерваторите в Института по изкуствата „Курто“ под картина от Синия период на Пабло Пикасо - портрет на приятеля на художника и скулптор Матеу Фернандес де Сото. Открит с помощта на инфрачервена технология, портретът на все още неидентифицираната жена е издържан в по-ранен, по-импресионистичен стил и когато излиза на повърхността, изглежда, че шепне на ухото на де Сото,
сякаш миналото и настоящето са се слели в един момент.
В повечето случаи тези погребани портрети са просто призраци на отхвърлени композиции, които никога не е било предвидено да видим - и не бихме могли, ако не бяха усъвършенстваните инструменти за визуализация, които позволяват на експертите безопасно да надникнат под боята, без да увреждат повърхността на произведението. Рентгеновите лъчи разкриват скрити скици, а инфрачервената рефлектография е способна да разкрие фини детайли, маскирани под стар слой лак. Веднъж зърнати, е невъзможно те да не бъдат разкрити. Веднъж открити, тези портрети изискват да бъдат взети под внимание.
Следва кратък преглед на някои от най-интригуващите и загадъчни творби - много често автопортрети - които се извиват неспокойно под познати шедьоври. Те са като тревожни присъствия, които остават завинаги неизмеримо близки и далечни.
Картината на Рембранд „Старец във военна униформа“/„An Old Man in Military Costume“
Снимка: J Paul Getty Museum
Мислейки за Рембранд, сме склонни да си представяме най-напред онази мрачна и непреходна атмосфера, в която седящите се намират извън времето - вечна сцена, създадена от въглен и тъмна умбра. Това, за което не мислим, са зашеметяващите зелени и крещящи вермилиони, които разпалват пространството с жизненост и свежест. Точно това откриват изследователите, когато подлагат картината на холандския майстор „An Old Man in Military Costume“ („Старец във военна униформа“) на макрорентгенофлуоресцентно изследване (MA-XRF) и инфрачервена рефлектография. В капана на Рембрандовото размишление за смъртността, замаяният призрак на жизнерадостната младост, засилва остротата на шедьовъра му.
Картината на Артемизия Джентилески „Света Екатерина Александрийска“/„Saint Catherine of Alexandria“
Снимка: National Gallery, London
При някои картини колкото повече виждаме, толкова по-малко знаем. Да вземем например портрета на Света Екатерина Александрийска от Артемизия Джентилески, 1619 г. Рентгеновият анализ на творбата на италианската барокова художничка, извършен през 2019 г., разкрива, че тя е започнала работата като автопортрет - такъв, който много прилича на по-ранен и също така озаглавен „Автопортрет като Света Екатерина Александрийска“, започнат около 1615 г.
Да се разграничат лицата на двете творби е трудно,
но сега учените смятат, че окончателната творба – която сменя чалмата с корона и пронизващия поглед с благочестив - съчетава елементи от собственото лице на художничката с тези на Катерина Медичи, дъщеря на великия херцог Фердинандо Медичи, който поръчва творбата. Резултатът е доказателство, че макар художникът да може да се откъсне от картината, тя никога не може да се откъсне напълно от художника.
Картината на Караваджо „Бакхус“/„Bacchus“
Снимка: Getty Images
Караваджо подписва само една картина през живота си и го прави с ужасяващо остроумие, като изписва кръв в долната част на най-голямата картина, която някога е рисувал – „Обезглавяването на Свети Йоан Кръстител“, 1608 г. Но това едва ли е единственият случай, в който италианският майстор вмъква себе си в картините си.
През 2009 г. учени, използващи съвременна рефлектография, проникват в напуканата повърхност на картината на Караваджо - „Бакхус“, римския бог на виното, за да възстановят
малък автопортрет, който той е скрил в отражението на гарафата
(почти подсъзнателен детайл, който неумелите реставрационни усилия са заличили след първото откриване на портрета в портрета през 1922 г.). Това странно изкривено селфи в съда с вино е ключово за смисъла на творбата, като засилва темите за пиянската илюзия и еластичната идентичност, които са централни за картината на Караваджо.
Картината на Сьора „Млада жена, която се пудри“/„Young Woman Powdering Herself“
Снимка: The Courtauld Gallery
На пръв поглед „Млада жена, която се пудри“ е закачлива интерпретация на припокриването на темата и стила. Тук Жорж Сьора използва своята пионерска поантилистична техника с безброй малки точици, за да изобрази любовницата си Мадлен Кноблох, която разпръсква по лицето си своя собствена бъркотия от прашинки. Точиците боя сякаш се въртят във въздуха, като го запълват - метафорично напудряйки всеки, който спре да се вгледа. Тези умело разположени петна боя разкриват и изтриват в еднаква степен, сякаш създават свят, за да го заличат отново. Това усещане за блестящо заличаване се засилва с откриването на скрит автопортрет –
единственият известен на Сьора –
в отворения прозорец, който той по-късно скрива под още точки, изобразяващи ваза с цветя.
Картината на Модиляни „Портрет на момиче“/„Portrait of a Girl“
Снимка: Alamy/Oxia Palus
Някои хора отказват да бъдат забравени, колкото и да се стараете да ги изтриете от паметта си. Известният „Портрет на момиче“ на италианския модернист Амедео Модиляни от 1917 г. е убедителен пример за това. Някои изследователи подозират, че портретът на жена в цял ръст, скрит под видимото изображение,
може да изобразява бивша любовница, с която художникът е прекратил връзката си година по-рано.
През 2021 г. двама докторанти от Лондонския университет използват изкуствен интелект, за да реконструират този скрит портрет, който поразително прилича на бившата муза и любовница на Модиляни - Беатрис Хейстингс. Макар че самоличността на двете жени както на повърхността, така и в скрития портрет, остава несигурна, наслояването засилва темите за скриването и маскирането в творчеството на артиста.
Картината на Рене Магрит „Петият сезон“/„La Cinquième Saison“
Снимка: Musées Royaux des Beaux-Arts de Belgique
В картината си „Cinquième Saison“ (1943 г.) Рене Магрит изобразява в профил двама почти еднакви мъже в тъмни костюми и бомбета - елемент, който често сигнализира за присъствието на неговото алтер-его. И двамата мъже държат под мишниците си малки картини в рамки, докато вървят един към друг.
Траекторията на крачките им подсказва не толкова за предстоящ сблъсък,
колкото за почти пълно разминаване, тъй като едната фигура и картина се скриват зад другата. Някак си изглежда уместно, че с помощта на инфрачервена рефлектография е установено, че тази картина - на движещи се картини - крие под повърхността си съвсем друга: портрет на загадъчна жена, която едновременно много прилича на съпругата на художника - Жоржет, но има и напълно различни черти. Откриването на скрития портрет само засилва темите за загадъчната двойственост в творчеството на художника, известен с измамните си закачливи образи.
