Като заклет фен на романите на Агата Кристи за детектив Еркюл Поаро, винаги изпитвам сериозно задоволство и вълнение, когато попадна на нова криминална история, която се нуждае от разгадаване. Последното ми откритие е третата част на филма на Райън Джонсън – „Вади ножовете”. За тези от вас, които не са запознати с поредицата, бързам да поясня, че тя не е адаптация на някоя от книгите на кралицата на детективските романи, а серия от филми, посветена на разследванията на детектив Беноа Блан (Даниел Крейг).
Знаейки кой влиза в главната роля, вероятно няма да се изненадате, когато ви кажа, че още със сядането на дивана бях с очакването да бъдa напълно „отвяна” от изпълнението и острия му ум. Това така и не се случи, защото напук на гръмките афиши и спекулациите с името му,
голямата звезда всъщност е младият отец Джуд
(Джош О’Конър, който наскоро гледахме и в „Претендентите”). Уж персонажът на Даниел Крейг е водещ, но в действителност не е – ако леко сте се объркали, не сте единствени. Не е ли това обаче най-забавната част детективските книги, филми и сериали?
За да опитам да внеса малко повече яснота, ще започна от самото начало. Предупреждавам ви да бъдете внимателни, за да не пропуснете ключова улика, която да ви отведе до истинския убиец още преди финалните редове на това ревю. Отец Джуд е изпратен в нова църква заради своята непримиримост към неправдата. Вместо на приемственост и любов, каквито се очаква да има в една света обител, той се натъква на отблъскващия монсеньор Джеферсън Уикс (номираният за „Оскар” Джош Бролин) и неговата тайнствена и на моменти плашеща секретарка в църквата Марта Дьолакроа (легендарната Глен Клоуз).
Снимка: Netflix
Ако приемем, че неприличните изповеди на монсеньора и студеното отношение на помощницата му могат да бъдат преглътнати в името на висшата цел – да помага на миряните, то за момент Джуд погрешно може да бъде определен като един от щастливите наместници на Христос на земята. Това усещане у зрителя обаче бързо се изпарява, когато в кадър влиза „вярващата” общност, която традиционно посещава литургиите. Както повелява за една криминална история, ще представя заподозрените един по един. Симоун (Кейли Спейни от „Присила”) е виолончелистка със сериозни проблеми с двигателната система, а Лий (Андрю Скот) - провалил се автор. Групата допълват още пропилият се д-р Нат Шарп (Джеръми Ренър), младежът с болни политически амбиции Сай (Дарил Маккормак) и адвокатката болезнено обсебена от мнението на баща си Вера (Кери Уошингтън).
Вероятно забелязахте, че думата вярващи е поставена в кавички. Това не е никак случайно, а просто първата ми улика, която да ви подскаже, че всички изброени са най-обикновена
група фанатизирани последователи на религиозен лидер, избрал да ги води чрез езика на омразата
и потисничеството. Свикнали да живеят в един своеобразен култ, те и буквално, и преносно губят своята „пътеводна светлина”, когато един ден монсеньор Уикс е убит по време на служба.
Снимка: Netflix
Моментът на убийството, втората най-важна сцена след развръзката, преминава за секунди, макар че е чакан вероятно около час (от 2:20 минути обща продължителност на филма). Предхождащото го време е посветено на запознаването ни с героите. Наясно съм, че то е ключово при подобен тип продукции, но пък в случая определено
добави излишна тежест на продукцията.
За миг хаосът превзема иначе спокойната света обител, а всички пръсти сочат към Джуд като виновник за убийството. Решен да докаже невинността си, той тръгва с детектив Беноа и полицайката Джералдин (Мила Кунис) по следите на убиеца и една пазена в продължение на десетилетия тайна.
Снимка: Netflix
Подходът на младия отец към разследването е изключително нестандартен, но може би именно заради това и толкова успешен. Когато на екрана логиката напълно бива размита, а представите за възможно и невъзможно са разбити на пух и прах, истинската и безкористна вяра „настъпва с пълна сила”. Така мигновено пред очите ни
се сблъскват два свята – този на Джуд (духовното) и този на детектив Блан (рационалното).
Отвикнали да виждаме тези аспекти на човешкия характер и ум на едно място, определено оставаме изключително изненадани от симбиозата, в която очевидно могат да съществуват.
Колкото и впечатляващата да е тази част от сюжета, тя все пак бледнее пред развръзката на целия криминален случай. Ако трябва да бъда напълно искрена, финалът е главната (да не кажа и единствената причина), поради която бих ви препоръчала да отделите над 2 часа от ценното си време, за да изгледате „Вади ножовете”. Защо е толкова специален? – ще попитате. – Защото остава далеч от характерните за подобен тип продукции съспенс и напрежение и показва одухотвореността и желанието за опрощение в най-чистата им форма.
