„Под езика“ e графичен експеримент, посветен на кирилската азбука“, описва проекта си художникът и графичен илюстратор Дамян Дамянов.
Той е сред най-популярните съвременни художници и илюстратори у нас.
Автор е на повече от 2000 реализирани корици,
на множество плакати, носител на награди, признаващи труда и таланта му.
През 2016 г. като на шега Дамянов започва проекта „Под езика“. Той превръща всяка една буква от азбуката в идеограма, асоциира я с думи, а илюстрациите му се допълват от думите на писатели, журналисти, художници, преподаватели – хора на изкуството.
„Не съм съвсем сигурен дали аз играх, или буквите си играха с мен,
но за крайния резултат това няма значение“, пише художникът.
Така в книжно издание излиза първата част на „Под езика“, а през април тази година се появи и втората.
Дамянов вече е сътворил повече от 150 идеограми.
Финалната част на „Под езика – част 2“ е условно наречена „В минало време“. В нея авторът подбира архаични думи, много от които излезли от употреба, но и такива, които си остават част от уличния сленг.
Тъй като България е единствената държава в света, която има празник посветен на буквите си, днес, по повод 24 май – точно когато започва проектът преди осем години, ви представяме творбите на Дамянов и думите на творците, които ги придружават. Хартиеното издание, от което идеограмите са част може да намерите в книжарниците.
Айляк – телевизорът бичи, изключвам захранването на главния мозък и си пускам риалити формат. Светът свършва, но всичко е точно – стигнахме дъното, налей си отново
– Александър Арнаудов, поет и организатор на литературни събития
Млад нахилен бабаит,
в полъх на кюфте обвит,
прав до пушещата скара
с голи пръсти мръвки бара,
потни бири преобръща,
черен, едър като къща,
хвърля дълга топла сянка,
буре, бабаит, бабанка.
– Мария Донева, поет
Неохотно и строго небе –
като дълъг тефтер с вересии.
Мършав циганин гладно краде
две изгрели кайсии.
Аз на свой ред задигам и него,
и глада му, и двете кайсии.
В паметта си ги вписвам прилежно,
заедно с псето, неспряло да вие.
– Кръстьо Раленков, поет
Доцентът се връща в хладния простор на своето жилище. Бърза да зареди устройството, угаснало преди часове. Известията от екрана звънтят настойчиво едно подир друго.
Каква гюрултия. (толкова тихо е)
– Велислав Д. Иванов, писател
Адът беше пъкъл
пъкълът джендем
джендемът геена
все по-абстрактно става
наказанието
едемът се превърна в небеса
небесата в рай
все по-далечни стават царствата
царете все по-малко
и навсякъде ще влизаме с избори
които се провеждат твърде късно
– Георги Гаврилов, поет и издател
Ако си във връзка с някого, който не ти е еш, е все едно да вървиш с два различно дълги крака. Неудобно, трудно и в един момент – проблемно.
– Катерина Стойкова, поет и издател
Песенна гатанка с жупел (S)
за възрастни двуноги на въглеродна основа
Кокошка на пангара
ко-ко-ко
зове, крещи, повтаря
око-за-око.
Във огън и във жупел
Ко? Ко? Ко?
не му се види края.
Що е то?
– Екатерина Григорова, поет
Капка кръв вместо подпис
постави зографина под портрета
на анонимен герой
и заспа.
– Хайри Хамдан, поет и преводач
Илачът е последният мохикан, повел неравна битка с бледоликата фармацевтика; неравноделен такт, обявен от симфонията на съвременната медицина за чалга; и панацея – за фалиралия интелектуалец, който вярва в бабини деветини.
– Азиз Назми Шакир – Таш, поет, арабист, преводач
Беряхме череши. Гласът на дядо ти кънтеше от ниското.
– Барем, ей, не чувате ли йълдъръма, иде пукотевица, слизайте.
Неразбираемите думи се плъзгаха по листата, отскачаха с дъждовните капки, изчезваха от поглед като изпуснатите плодове. В далечината гръм удари дърво, преряза го от раз, та слязохме веднага, повече не се покатерихме даже, но казаното още се чува, кънти, остана – след края, след дядо ти, след всичко – със спомена, с историята за нашето черешово топче.
– Александър Христов, поет и преподавател
Ако измия огледалото в банята, мръсните дни може би ще свършат. Но ето ме сега – пепелява, с космато тяло и голяма глава. Казват, че единият ми крак е по-черен от другия и изобщо го няма. Но вие не вярвайте. Имам още много крака и още съм жива.
– Ина Вълчанова, писател
Единствен Котаракът Милинка останал невредим в безпощадната следобедна лакърдия, която за кратко време отнесла историите на всички твари, живеещи или някога живели по тези земи.
– Емине Садкъ, писател
Някои думи побират в себе си цялата балканска душевност. Можем да живеем в някакво бегло подобие на държава. Можем да проклинаме любовта. Можем без толкова много неща. Можем да искаме съвсем малко. Но нямаме ли мераци, нищо не сме. Няма ни.
– Иван Димитров, писател
Нефелни са ръцете ми – без кости,
изваяни от променлива облачност.
Но как заякват бързо от прегръщане!
– Нефели, древногръцка поетеса, поклонничка на бог Д.
И все пак доста окумуш
от страна на този фреди
упорито да си иска от скарамуша
танца – сякаш миг от приказка –
предаваща се от уста на уста
никой не е преценил за важно
да седне и да я запише
да снима да разкаже
да остане историята
в случай че някой ден някъде
някой вземе че си тръгне
– Мария Куманова, поет
Известно е, че патакламата е заедно със саздърмата. Какво значи заедно, това е хамлетовски въпрос. Връзката им е напълно измислена, както и фантасмагоричните им срещи в Анталия и Бруклин, живот като на кино. Доказателствените снимки са електронни фалшификати, на които устните на патакламата са покрити със саздърма. А брадата на саздърмата е подозрително напатакламена.
Където се появи патаклама, там и саздърма. И понякога си разменят местата. Така че, противно речниковите значения, патакламата е на шайби, от месо и лой, бахар, дафинов лист, лъскава е, свежа и хладна. Побутнеш ли я с пръст, трепва. Саздърмата е доста гласовита и може да надвика турбините на излитащ самолет. След една патакламосаздърма остава малко спретнато опустошение, нещо като лоено сърце, малко скъсано.
– Петя Хайнрих, поет
Рахат е старото chill,
с две небрежно добавени парченца локум.
Сърцевината на рахата неизбежно опира до думи като безгрижност или блажено спокойствие, въобще отстъпление от идеята за време и припряност.
Когато заживях в Пловдив, започнах да уча имената на тепетата, дори на тези, които вече не съществуват. И сред тях – Рахат тепе, което се оказа, че не е хълм, а заведение. Обзалагам се, че и днес много хора рахатлийски наричат Небет тепе така. Но за пловдивчани е безпощадно ясно – гледката от „рахата“ е над града и над нещата.
– Ина Иванова, писател
– Скомината тормози само онзи, който има зъби – каза червеят.
– Юлия Спиридонова, писател
И какво, сега съм терсене?
Защо не ме проклинахте
когато ви ваях от кал?
Когато ви дадох
адамовата си ябълка
и пихте от кръвта ми,
и ядохте от плътта ми?
Когато още плувахте в утробата
и скимтяхте в белия ступор
моля те, нека аз
аз, аз, аз,
аз, аз
аз
– Рене Карабаш, писател
Урок(и)
Аха да си помислиш, че има правописна грешка, и е време вече да се вгледаш в себе си. Прочиташ трескаво отново и отново. Езикът се оплита в собственото ти живеене…
И изведнъж се кротва. Оказва се, че думата е друга. Отдъхваш си – и това, слава богу, се случва в света извън теб и не е твоя отговорност. Войната за самия себе си пак е подценена. Пу, пу, да не са ти уроци.
– Боряна Богданова, писател
В националното „Държавно учреждение по пречистване на езика“ (от взиране в миналото никой не бе забелязал неприличните абревиатури на настоящето), филолозите работеха денонощно по задачата, поставена от новото управление: българският език да бъде върнат към Традицията.
Него вечер цареше смут. Всички бяха извикани извънредно: дошъл бе анонимен сигнал, че фукара –
най-новата стара българска дума за клошар
(от чуждоземен, френски произход), – била с османски корен. А току-що бяха публикували новите речници.
— Погледнете какво пише тук, идиоти — мачкаше директорът дефинициите с влажен от пот пръст. и мачкаше грубите дефиниции с влажен от пот пръст, все едно че бяха буболечки за убиване.
— Че то и факир това значело, а ние за какво го ползваме — прошепна един уплашен филолог. Пред учреждението един без-дом-ник (сливащ се с тълпата в протоиндоевропейския дом, заметнат с една тънка представка, с пробита от носене наставка на левия крак) мърмореше нещо, подозрително звучащо като заклинание.
В мазето секретарката Павлова се унасяше над черновите с нови стари дефиниции; въгленът на запалената ѝ цигара копнееше да се поцелува с думите, така нетърпеливи да горят.
– Йоанна Елми, писател
Хасъл се нахендрих с тоя челъндж!
– Цветозар Цаков, писател
От известно време господин Циция издуваше бузите си доста повече от нормалното. Постигна го сравнително лесно, след като от години практикуваше това умение. Тогава отстрани
на лицето му се появяваха два огромни балона,
очите му се напрягаха, и този срещу него, независимо от намеренията, изчезваше. Господин Циция, освен че отдавна си позволяваше да издиша шумно, когато лицето му придобие обикновената си форма, издаваше и ръмжащи звуци. Така и не се разбираше дали е доволен от развитието на своето умение.Никой от неговите последователи не подозираше, че той има опасения за следващия етап, защото се чувстваше задължен да развие и усъвършенства умението си.
– Палми Ранчев, писател
Челяд
домашно по БЕЛ
синът ми ме пита
какво означава думата „челяд“
– Владислав Христов, поет
„Шубето“ е прякор на малкия брат на Страха. Живее скришно, на топка в стомаха ти. Мислиш си, че те напада или ръмжи, но изправиш ли се пред него разбираш – Шубето е просто въздух под налягане, скрит на тъмно.
– Теодора Тотева, поет
Щърн човек си казва този вятър:
под сянката на ореха да седнеш можеш
и единственото, от което все не се отказваш
ти е вярата, че някъде е пролет.
– Ренета Бакалова, поет
Да, тук нищо друго не измислих…
– Авторът
Гьозбояджия парекселанс!
– Анонимен коментар за политик в интернет
Юруш на работа, всеки ден на юруш, само гоним, бързаме, нападаме, юруш да променим света, и всичко става на юруш, така както като деца бягахме навън и после към вкъщи, така сега бягаме по света, превземаме го град по град, юруш да видим всичко, все така нетърпеливи и малки сме, все не ни стига, на юруш сме в живота си, бързо минаваме, без внимателни крачки, без изчакване и съзнателност, без много да му мислим, винаги напред, накрая и света не превземаме, и животът не ни стига.
– Мария Гетова, поет
Deep янлъш
Янлъш работа, нищо особено. Ама за янлъш пари.
По обяд сърцето прескача, но всичко е наред, тревогата е янлъш.
Какво става, никой ли не ме обича, питаш се привечер, но телефонът мълчи. Виж социалните мрежи крещят, но това са янлъш приятели.
В крайна сметка сядаш пред телевизора и гледаш янлъш новини за тази янлъш държава.
Отново в леглото сънуваш янлъш сънища: че си истински човек. „Но щом сънят е янлъш, значи аз наистина съм истински човек! Наистина ли?“
На сутринта се събуждаш и чуваш по радиото Тодор Колев да пее, че бил янлъш герой. И той ли се е събудил току-що, мислиш си.
