Комичното като естетическа и етична категория отдавна се е превърнало в мощен инструмент за въздействие, за пропаганда и налагане на идеи и идеологии. Тоталитарните общества използват умело и превръщат в оръжие тази уникална способност на човешкото същество – да се смее.
Програмират и контролират смеха.
Тематичните рамки на карикатурата са регламентирани от идеологическия апарат на партията и държавата в България по времето на социализма. В условията на Студената война главният обект на сатира е политическата и икономическа доктрина на западния свят. Абсолютно табу са темите за политиката на партията-хегемон.
Но нищо не спира свободните по дух творци и интелектуалци. А двусмисленото поле на хумора и сатирата е място, където те могат да се изразяват. И все пак в рамки и с цена.
Илия Бешков; „Хитлер се „самоубива“, 1945; Снимка: Националната галерия
Карикатурата в периода от 1944 г. до 1989 г. се създава и се движи в едни рамки на позволеното и тези рамки не бива да се преминават.
Държавата е подложена на критика до най-ниските административни нива - чиновниците в сферата на обществените услуги. Негативни явления като бюрократизъм, лошо обслужване, неефективност и ниско качество на производството, формално отношение към работата - това са мишените за карикатуристите.
Трудно е от днешна гледна точка да вникнем в техния смисъл, да се настроим на тяхната честота, без да познаваме историята и същността на времето, в което са създадени. И обратно -
именно изкуството на карикатурата ни дава шанс да реконструираме не толкова далечното минало,
да усетим видимите и невидими разделителни линии между двата свята и най-важното - да очертаем за себе си психограмата на една епоха.
Димитър Томов; „Получаване на премиални“; Снимка: Националната галерия
В тази вече отминала епоха, мястото на карикатурата е вестникът. Голяма част от творбите се появяват на страниците на седмичника „Щурмовак“ и фронтовашкия лист „Часовой“ - специално издание за българската армия, сражаваща се с нацистите по фронтовете на Югославия, Унгария и Австрия. През 1946 г. излиза първият брой на седмичния хумористичен вестник „Стършел“. Това име става нарицателно и главна трибуна на българската карикатура.
Именно карикатурата във вестника се превръща в социалната мрежа за времето си. Карикатурата през социализма може да се възприеме и като своеобразен клапан за изпускане на трупащото се напрежение в обществото.
Българската карикатурна школа е на световно ниво, започвайки от „голямата тройка“ – Илия Бешков, Александър Жендов, Борис Ангелушев, към които можем да добавим и Стоян Венев. Други изявени имане са Борис Димовски, Доньо Донев, Асен Грозев, Георги Анастасов, Цветан Цеков-Карандаш, Георги Чаушов, Стефан Десподов и др.
Борис Ангелушев; „Чл. 17: Забранява се на България да произвежда атомни оръжия“ –Тюх брей, тъкмо бях нагласил калъпа!“, 1946; Снимка: Националната галерия
Предистория
Историята на карикатурата в България започва от преди Освобождението с първия карикатурист, който е свързан с България. Това е Хенрих Дембицки – поляк, емигрант във Влашко и приятел на поета-революционер Христо Ботев, разказва пред БНР историкът Росен Тахов. Той прави карикатурите в неговите вестници „Будилник“ и „Тъпан“, които излизат там. Доказано е, че Ботев дава идеите за тези карикатури.
Първомайсторът на родната ни карикатура е Александър Божинов.
Той е редактор на списание „Българан“, чийто конкурент по онова време е списанието „Барабан“.
Карикатурите започват да стават опасни през 20-те години на XX век, когато започват гоненията срещу комунистическите издания. Най-известни от тогава са „Червен смях“ и списвания от Пейчо Господинов и Александър Добринов „Скорпион“.
Снимка: bTV
Карикатурите рисува Добринов, а текстовете пише Господинов. Заедно лежат в затвора заради карикатура, излязла малко преди атентата в църквата „Св. неделя“ от 16 април 1925 г., в който загива голяма част от елита на нацията. „В нея смъртта се е развихрила и в далечината се вижда един храм. И двама – Пейчо Господинов и Александър Добринов, са арестувани по подозрение, че са знаели за този атентат“, разказва пред bTV Красимир Илиев.
Карикатурата и социализма
„И по царско и по комунистическо време нашите карикатуристи са били гонени, бити и съдени“, продължава Росен Тахов. Александър Божинов, например, е осъден от народния съд през 1945 г. на една година условен затвор, каквото се случва и с Александър Добринов.
А творци като Райко Алексиев дори заплащат с живота си за това, което са рисували.
Райко Алексиев е живописец и особено активен карикатурист, издател на един от най-популярните сатирични и хумористични вестници в историята на печата ни – в. „Щурец“, писател, поет, публицист и журналист, неколкократен председател на Съюза на дружествата на художниците в България, избиран с мнозинство, почит и уважение. Починал е след като пребивава веднага след 9 септември в арест, има свидетелства за тежки побои там, за травми от глад и безсъние.
Карикатура на Сталин от Райко Алексиев
Днес обаче творчеството му на карикатурист се приема като една голяма панорама на десетилетия национална и политическа история, но и не само.
От 1947 г. до до смъртта на Сталин българската карикатура преживява известно затишие. През зрелия социализъм „Фокус“ и „Стършел“ са сред малкото сцените за шарж, които осмиват не политическата класа, а нравите на времето.
Карикатури на Тодор Живков рисува художникът Тодор Цонев.
Той обаче ги показва на бял свят чак след 1989 г.
Доньо Донев; „Класически мързел“; Снимка: Националната галерия
На 15 февруари 1946 г. се появява брой първи на вестник „Стършел“, издание на Централния комитет на комунистическата партия. Вестникът е съставен от широк творчески екип, където работят и сътрудничат голям брой художници. За дълго време, почти за целия период на социалистическата ни епоха, вестник „Стършел“ е определящ нивото и облика на развитието на карикатурния жанр у нас.
Карикатурата по това време е застрашена да загуби своето оръжие – пародията, сарказма.
Партийните лозунги я насърчават да обръща внимание на положителния герой, както всички останали жанрове на изкуството – с усмихнатите и оптимистични работници. Ако това се случи обаче карикатурата би влязла в сериозно противоречие със собствената си същност – защото в естеството си тя търси отрицателните и негативни явления и личности и цели да ги разкрие.
Повечето български карикатуристи са много повече от това – те са и философи, писатели, фейлетонисти, журналисти. А карикатурата е еманация на съпротивата срещу властта и опитите да бъдат задушени свободното слово, свободното изкуство и свободния печат.
Велин Андреев; „Без думи“, 1981; Снимка: Националната галерия
И до днес карикатурата е силно оръжие на свободата. В най-новата ни история карикатурите станаха повод дори за масови убийства. Атентатът от 2015 г. в редакцията на френския сатиричен вестник „Шарли Ебдо“ доказа, че карикатурите са един от най-острите бръсначи на свободата на словото.
Днешната карикатура прави точно това, което не е можела тази преди нея – да се занимава с политическата злободневност и да отстоява, допи на висока цена, идеалите и свободата.
