Нормално е, когато най-известният жив автор в страната издаде нова книга интересът към нея да е огромен. Изведнъж интернет (или поне моят комуникационен балон) е залят от снимки на книгата, литературни рецензии и всички говорещи за лични спомени, за градинарство и интересните му паралели със смъртта. Защото новата книга на Георги Господинов е „Градинарят и смъртта“.

В това море от мнения, коментари и критически изказвания не мога да претендирам за оригиналност. Затова следващите редове, които ще прочетете не са рецензия, а лично преживяване, каквото всъщност е и книгата.

„Баща ми беше градинир. Сега е градина.“ беше първото нещо, което прочетох от книгата още преди да я държа в ръцете си. Тези само седем думи ме зашеметиха – две кратки изречения, пропити с толкова чувства, в които се разказва цяла история, цял един живот. Оттогава можех да предположа какво ме очаква между страниците –

силни и тежки думи, които понякога засядат в гърлото

и ми позволяват понякога трудно да сдържам просълзените си очи.

Започнах да чета книгата в софийския трамвай и я довърших, гледайки към градината на село. Четях думите на автора за баща му, но си представях моята баба. Въображението ми беше раздвоено, защото бях едновременно в стаята от книгата и до леглото ѝ, в градината, която Господинов описваше, но и в градината на моето детство.

Изумително е колко лична е „Градинарят и смъртта“, но как почти всеки може да се открие в тази история, в чувствата, в спомените. И макар да ни делят поколения, индивидуалните преживявания някак намират място си в колективното съзнание.

Не помня откога не съм се вълнувала така за нова книга. Нямаше значение каква е тематиката,

бях жадна за още от гения на Господинов, за меланхолията и прочувствеността му.

Георги Господинов рядко е толкова болезнено откровен за личния си свят. В книгите му досега дори да четях конкретни дати и места си ги представях по-скоро в паралелен свят, а не в нашия. Сега мога да си спомня точно какво съм правила, в деня, когато той е завършвал „Градинарят и смъртта“ – всичко придобива плътност и действителността на смъртта те връхлита. Отново си припомням, че никога не можем да знаем дали един човешки свят не се срива и разкъсва под привидно „нормалното“ ежедневие.

Казват: „Неподходяща книга за края на лятото“ –

а има ли изобщо подходящо време, в което да се срещнеш със смъртта –

собствената си или нечия друга? Както Господинов винаги прави и този път бележи задълго съзнанието на читателите си, може би със седем думи или 207 страници, пълни с думи, остава следа, която те замисля и към която се връщаш. Той не е от писателите, които четеш между другото, за да се разсеяш – провокира те и изисква пълното ти внимание.

Не искам да пропусна да спомена и удоволствието от четенето на хартиено тяло – особено на тази книга. Предимството или недостатъкът да прочетеш една книга веднага щом се появи на пазара е, че я няма в аудио вариант. Все пак книгата е завършен и цялостен продукт и послания, допълващи сюжета, могат да бъдат открити дори на корицата и в графичните елементи.

Символика има в различието на дизайна на твърдата корица и хартиената обвивка,

а топъл черно-бял спомен очаква всички, достатъчно любопитни притежатели на изданието.

„Градинарят и смъртта“ е дневник, изповед, снимка, запечатваща времето, хората и историите. Разказва за едно цяло поколение, което пази историята не в тефтери, а в себе си. „Вече не беше тяло, а свитък“, пише Господинов. Поколение, чието лично летоброене е това на градината.

Както авторът сам казва книгата няма „лесен жанр“ – няма и нужда да я заключваме в жанрови рамки,

тя не се преразказва – преживява се.

Защото не бихме могли да разкажем дълбокия трагизъм между страниците, безпомощността на осиротяването, след което не знаеш кой си и какво да правиш със следобедите, летата и всичките въпроси.

Може би си мислите, че книгата е за смъртта на един баща, но тя е много повече за живота на един син без баща му. В тъгата по смъртта има нещо егоистично, както отбелязва и Господинов – мислим повече за себе си и болката от загубата, отколкото за другия човек – „егоцентрична в известен смисъл работа по спасяването на самите себе си, по собственото ни оставане след нечие напускане“.

„Скръбта всъщност е егоцентрична, скръб по себе си в един напуснат свят“.

Не е лесно да се говори за смъртта, няма наръчник с три важни стъпки, в училище не ни учат какво се прави. За Георги Господинов да се говори за смъртта е да се говори за живота. И макар болката и тъгата да са неизмерими писателят увековечава живота и ни предава сякаш завета на баща си – помнете „няма страшно“…