„Щастливата случайност не е въпрос на късмет, а на чакане: тя винаги идва, ако умееш достатъчно дълго да чакаш”. Това пише в книгата си „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ проф. Богомил Райнов (1919-2007). На 19 юни се навършват 105 години от неговото рождение.
През 2004 г. Богомил Райнов посочва в интервю, че илюзията, с която не се е разделил нито веднъж е: „…Пътят. Пътят напред. Въобразяваш си, че възлизаш мъчително нагоре към голямата цел, а
се мотаеш долу в ниското по някаква безплодна пътека,
отъпкана от хиляди други преди тебе. „Пътища за никъде“. Имаше такава книга“
Богомил Райнов е поет, белетрист и изкуствовед. Роден е на 19 юни 1919 г. в София. Той е син на Николай Райнов – писател, изкуствовед и художник. Негов брат е Боян Райнов, който е сред най-изявените скулптори на Франция от края на 20-и век. Завършва основно и гимназиално образование в София и философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1943 г.
За първи път негови творби са публикувани през 1936 г. във „Вестник на жената“.
Сътрудничи във в. „Ученически подем“, издаван под негова редакция от Първа софийска мъжка гимназия. Негови материали са публикувани още във в. „Златорог“ и „Българска мисъл“, както и в сп. „Изкуство и критика“.
Богомил Райнов започва пътя си на автор като поет.
Издава книгите: „Стихотворения“ (1941), „Любовен календар“ (1942), „Стихове“ (1962), „Градски ветрове“ (1969), „Стъпки по пясъка“ (1979), „Краят на пътя“ (1989).
В белетристиката творческите му изяви са свързани с публикуването на: „Пътуване в делника“ (1945), „Човекът на ъгъла“ (1958), „Дъждовна вечер“ (1961), „Както само ние умираме“ (1961), „Инспекторът и нощта“ (1964) и много други.
Като критик и изследовател на изкуството също създава книги като „Стилът в изобразителното изкуство“ (1948); „Проблеми на изобразителното изкуство“, (1950), „Естетика“ (1951), както
монографии за български и западноевропейски художници.
Богомил Райнов работи като редактор и главен редактор в различни културни, литературни и изкуствоведски издания. В периода от 1947 до 1986 г. е преподавател в Художествената академия в София. От 1947 г. е доцент, а от 1955 до 1986 г. е професор по естетика. От 1953 до 1960 г. Богомил Райнов е културен аташе в посолството на България в Париж. Заместник-председател е на Съюза на българските писатели (1967-1972) и първи заместник-председател (1972-1989). Той е член-кореспондент на Българската академия на науките (БАН) от 1973 г.
Автор е на редица киносценарии, по които са реализирани художествени филми в периода 1961-1982 г.,
колекционира живописни и графични произведения
на български и чуждестранни художници, пише БТА. С подарената от него графична сбирка, съдържаща 300 оригинала, е създадена галерия за графично изкуство в Сливен.
Носител е на наградите: орден „Кирил и Методий“ – първа степен (1959), удостоен е със званието „Заслужил деятел на културата“ (1965), носител е на Димитровска награда за публицистика за „Господин Никой“ и „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ (1952, 1969), на званието „Народен деятел на културата“ (1971), Наградата за критика и публицистика на Съюза на българските писатели за 1975 г. за книгата му „Масовата култура“. Награден е с орден „Георги Димитров“ за неговата литературна дейност и във връзка с 60-годишнината от рождението му (1979), литературна награда за белетристика на Съюза на българските писатели за 1982 г. за „Магичен фенер“, литературна награда „Иван Вазов“ (1985), специална награда на Международната писателска среща в Ялта (1987), орден „13 века България“ (1989), държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“ (2006).
Богомил Райнов умира на 8 юни 2007 г. в София. Посмъртно са издадени книгите му „Лека ни пръст. Мир на праха ни“ (2008), „Писмо от мъртвец“ (2009), „Париж“ (2010).
