Борис Кръстев е едва на 24 години, а вече може да се похвали с една от най-престижните театрални награди в България. Пиесата му „Кулата“ му донесе „Аскеер“ за драматургия. Минути след получаването на статуетката той все още не можеше да повярва, че са я връчили именно на него. Борис Кръстев пред Art Portal, че е написал текста в труден момент и не е възнамерявал да го представи пред света. Негови близки обаче го убеждават да се включи в конкурс, организиран от Театър 199. След като печели него, успява да си заслужи и „Аскеер“.

– Какво е наградата „Аскеер“ за един артист, който е едва на 24 години?

– Означава доста. Церемонията започна с тази награда – не го очаквах. Мислех да си подготвя реч, но нямах тази възможност. За момента наградата е един голям шок за мен. Предполагам, че след като осъзная какво всъщност се случи – изненадата ми ще премине в огромна радост.

– Има ли човек, на когото искате да посветите своето отличие?

– На всеки, който по един или друг начин беше замесен в написването на текста за представлението, защото много от тях са ме вдъхновили и са ми казали браво – това не е никак малко. Когато написах „Кулата“,

не бях в такова цветущо настроение,

много от тях бяха до мен тогава.

– Кое беше най-голямото предизвикателство през Вас?

– Да се кача на сцената и да взема самата награда, защото не го очаквах. Самото написване не беше проблем, тъй като нямах намерение той да бъде публикуван. Убедиха ме да го изпратя в конкурса на Театър 199. Дотогава стоя в лаптопа ми – в продължение на 2 години.

– Какво е общото между драматурга и актьора?

– Винаги съм гледал на актьорската си професия като способ да разказвам истории. В ролята си на драматург пиша история, но отново следя дали е интересна и дали се разбира. Това е допирната точка между голяма част от професиите в изкуството. Всички ние се обединяваме, за да кажем нещо.

– Какво желаете да отразяват красивите  истории, които пишете?

– Всичко, което е в главата ми.

Харесва ми да има цвят – тъжни истории, забавни,

такива, които да те накарат да се замислиш, но и да ти дадат отговори.

– Кой е най-големият Ви критик?

– Много са, но родителите ми вероятно ще си останат най-големите. В това число включвам и своя професор Здравко Митков и приятелката ми.  Благодарен съм, че ги имам, защото те ме развиват.

– А най-голямото Ви вдъхновение?

– Въпросите, които искам да задам към света.