Георги Парцалев е народен артист, не защото е удостоен с тази награда, а защото е завинаги в сърцата на хората. Там е запечатана усмивката му и незабравимият му комедиен образ.

Истината за Парцалев обаче е, че

зад този „смешен“ образ дебне тъга.

Драмата на живота му е самотата, несбъднатите му мечтани роли – на Дон Кихот и Хамлет и неслучилите се мечти в личен план.

В киното първият успех на Парцалев идва с филма „Любимец 13“ на Владимир Янчев, и после всяка негова филмова роля се превръщаше в култова.

Днес обаче, на рождения му ден за малко ще оставим на страна емблематичните му роли, които всички познаваме и обичаме. Ще надникнем в света на Парцалев, когато завесата се затвори, прожекторите изгаснат и камерата спре да работи.

За човека Георги Парцалев си говорим с един от най-близките му хора – актрисата Латинка Петрова.

Тя е разказвала спомените си с голямата родна звезда неведнъж. Уникален е обаче начинът, по който, може би дори без да го осъзнава,

тя имитира гласа на Парцалев, специфичната му лексика.

Латинка Петрова признава, че първото нещо, което винаги изплува в съзнанието ѝ при споменаването на името Георги Парцалев е „тъгата в очите му“. „Той веселеше хората, но беше един тъжен клоун. Беше философ и много интелигентен. Четеше много и имаше страхотна библиотека, която беше наклонена напред и всеки момент щеше да падне“, започва разказа си Латинка.

„Беше дискретен и тънък философ, но съдбата беше решила, че трябва да разсмива хората и това го изпрати на гребена на вълната. И не можехме да минем никъде незабелязано без да се събираше народ около него, който чакаше майтапи… Той даже казваше: „Много първосигнални хора има… Искат непременно да се смият, а на мен не винаги ми е смешно“.

Така обаче Георги Парцалев завинаги ще остане запомнен. Много малък кръг приятели на актьора всъщност знаят

колко раним и дълбоко чувствен е той.

„Той обръщаше всичко на майтайп, защото знаеше, че с това е обичан и търсен“, казва близката му актриса.

Парцалев живее двойствен живот. „Едното беше за пред хора, другото беше в минути на откровение. Виждала съм го и със сълзи в очите… И личното му страдание за несбъднат живот, семейство… Самотата много го потискаше“, казва Латинка.

Парцалев е много близък със семейството си, но има неуреден живот, заявява Латинка и подчертава, че актьорът никога не е има свое жилеще или собствена кола. „Ей така живееше заради хората, които го обожаваха“.

Латинка казва, че спомените с Парцалев са безбройни. Двамата се срещат в театъра. „Той ме беше взел под крилото си съвсем човешки и ме бранеше“, споделя актрисата. Има обаче едни неща, които и

двамата са си обещали, че ще останат завинаги помежду им.

Питаме я какъв беше Парцалев извън светлината на прожекторите? „О, говореше много нормално. Никога не ми позволяваше да пипам портфейла си, когато сядаме да вечеряме. И на масата започваха да прииждат хора“, казва тя. Една от историите, които Латинка си спомня демонстрира поразяващият ефект от присъствието на Парцалев. „В едно село слизаме и той казва: „Тук вече няма как да ни разпознаят“. Но всъщност ги разпознават и веднага извикват „най-смешния човек, по-смешен от Парцалев“. „И годоведоха“, продължава разказа си тя, „и се събра селото. От едната страна ние двамата, от другата цялото село. И като почнаха: „Я сега разкажи за Мара вчера дет разказва…“

А човекът гледа Парцалев е не може нито да обели дума,

нито да разкаже какво е разказвал вчера. Замръзна, притесни се, дума не каза“.

Но всъщност

цялата тази любов и интерес на хората към Парцалев го изтощава,

казва Латинка.

„Наистина огромна любов на хората. След него не знам друг актьор, който да е обичан така. Него природата го беше целунала и беше призван да прави това“.

Макар да казва, че живото слово и живото присъствие е съвсем различно, „добре, че поне някой от филмите му все още стоят“, заявява близката приятелка на Парцалев. „Останаха филми, книги се пишат за него, читалището в Левски е на негово име, правят дни на Парцалев, което е хубаво. Поддържат духа му. Има и театрална школа“. Латинка ни разказва обаче, че

в театъра щякаш Парцалев не е получавал заслуженото признание.

„Гледаха портфейла му“, казва тя. „Той искаше да играе Дон Кихот. Те направиха някаква версия по „Дон Кихот“, но не беше нищо… Една вечер ми се обади и каза: „Лоте, ще играя Гинка Станчева.“ А по това време тя беше известно конферансие по концерти. И ми казва: „Разпределен съм в пиесата „Ако откраднеш крак, щастлив ще бъдеш в любовта“. В началото казвам „Добър вечер“ и накрая се явявам и казвам „Лека нощ“. Това ми е цялото присъствие на сцената, но съм пръв в афиша“. Беше дълбоко възмутен от това“, разказва Латинка Петрова.

Според актрисата „първите“ в държавата не са харесвали Парцалев, защото „народът много го обичаше и те се дразнеха от това“.

„Все му се играеше драма, плачеше му се на сцената,

но казваше: „То не става тъй бе, хем искам да пусна сълзъ, а те позват да се смеят“. Искаше нещо драматично да изиграе, но Бог му е дал друго“.

Това са само малко част от нещата, с които Георги Парцалев ще бъде запомнен. И макар завесата на личния му живот да е леко открехната чрез разказите на близките му, може би именно с изкуството му, ролите и запомнящия му се образ и усмивка, трябва да остане в паметта на хората. Вечният народен артист…