През 1964 г. Алфред Хичкок споделя пред Би Би Си, че умението му да си играе с емоциите и очакванията на зрителите ги приковава към екрана.
„Вярвам, че ужасът е в съзнанието на публиката, а не непременно на екрана“, казва режисьорът, когато е попитан как е усъвършенствал невероятната си способност да държи зрителите в киносалоните на ръба на седалките си. Той обяснява, че умението му да изгражда и поддържа филмово напрежение се корени в
интуитивното му разбиране на човешката психология.
По това време Хичкок вече е направил революция в жанра на трилъра с поредица от класически филми, които си играят с психиката на зрителите. Сред тях са „Вертиго“, „Психо“ и „Непознати във влака“. Той вярва, че ключът към напрежението не е просто в шокирането на зрителите, а в деликатното манипулиране на техните възприятия и емоции.
В своите филмови сцени
режисьорът бавно увеличава заплахата, като „разтяга“ тревогата на зрителите,
че всеки момент може да се случи нещо ужасно. А когато най-накрая се стигне до развръзката, зрителите в киното биват заливани от силно чувство на облекчение.
Хичкок демонстрира това изкуство в страховитата сцена от филма „Птиците“ от 1963 г., в която съществата внезапно започват да извършват странни и необясними насилствени нападения над хора.
Режисьорът говори и за „удовлетворението от временната болка“. Според него хората ще „изтърпят мъките на един напрегнат филм“, стига да им бъде предоставена някаква форма на катарзисно освобождаване от напрежението
Хичкок е знаел, че за да работи напрежението, то трябва да се корени в очакването на публиката за опасност. Затова зрителите трябва да са наясно с неща, които са непознати за героите на филма.
Той старателно планира кадрите си, за да предостави тези необходими факти на зрителя, което позволява да се създадат напрегнати ситуации. Понякога Хичкок приближава малки, разкриващи се детайли, като принуждава зрителя да ги види.
Въпреки че Хичкок е
изключително умел в използването на звук или тишина за засилване на въздействието на филма
(емблематичните писъци на цигулките на Бърнард Херман в „Психо“ от 1960 г.), той смята себе си предимно за визуален разказвач.
Започва кариерата си като режисьор на неми филми през 20-те години на миналия век и се научава да разширява границите на обичайното действие на камерата. Непрекъснато експериментира с дръзки движения на камерата и новаторски монтаж. По този начин предава съществени детайли от сюжета, мотивацията на героите или тяхното емоционално състояние.
Да подтикне зрителите си да вложат тази емоционална ангажираност е ключово за Хичкок, за да може
да манипулира чувствата им.
Това според него е много по-важно от това за какво всъщност става дума във филма. Именно Хичкок популяризира термина „MacGuffin“. Той представлява сюжетно устройство, което движи мотивацията на героите и историята напред без вътрешен смисъл.
Хичкок е знаел, че не е необходимо да се показва всичко на зрителите, за да се предизвика у тях този вид интензивно чувство, и че това, което зрителите си представят, често е по-ужасяващо от това, което действително виждат.
