„Аргайл: Супершпионин” даде сериозна заявка да бъде „най-добрият шпионски трилър от Джеймс Бонд насам” още преди премиерното си излъчване на екран. Гръмкото му мото „Шпионинът не е това, което е” също засили очакванията на нетърпеливите зрители за мистика и многопластов сюжет.
Първите сцени наистина успяха да вдъхнат носталгия по лентите за Агент 007. Появата на обаятелен шпионин и фатално красива жена са гаранция за успех още от 1962 г. Вероятно това е и една от причините продукцията да стартира силно с появата на агент Аргайл (Хенри Кавил) и ослепителната злодейка Льо Гранж (Дуа Липа). Така „Аргайл: Супершпионин” се превърна в поредният филм, в който
музикална звезда получава актьорска роля.
Опитът на снимачния екип да пресъздаде една изтънчена класика като лентите за Джеймс Бонд обаче бързо отстъпи своето място на пародийните изпълнения. Едно нелепо преследване из гръцките улици…или по-скоро покриви бързо ни изкарва от шпионската приказка, в която сме потънали, и ни връща обратно в реалността.
Очаквано, тя далеч не е толкова вълнуваща. Среща ни с Елизабет Конуей (в ролята Брайс Далас Хауърд) – автор на поредица от книги за случаите на агент Аргайл. Тя ни разкрива, че макар
литературата и писателското въображение да не познават граници,
понякога дори и най-видните творци стигат до задънена улица. Изпаднала в творческа криза, Елизабет решава да предприеме пътуване, което да ѝ помогне отново да върне вдъхновението си. Резултатът обаче надминава очакванията ѝ – вместо фантазията ѝ да „роди” завладяващ край на шпионската история за агент Аргайл, самата тя се забърква в такава. Как се стига до това? Виновник е силата на литературата да предрича реални геополитически събития, корупция и измами…или поне така си мислим всички в началото.
Преследвана от свръхсекретна организация, тя се оказва принудена да приеме помощта на непознат мъж, който среща във влака. Странникът с дълга коса и брада на име Ейдън се оказва не какъв да е, а таен агент, но от добрите. В него тя вижда своя измислен герой Аргайл, което често буди
съмнения кое е реалност и кое художествена измислица.
За ролята на Ейдън е избран носителят на БАФТА и „Златен глобус” за филма „Три билборда извън града” – Сам Рокуел. Небрежният му вид размива стремежите за съревнование с Джеймс Бонд, който се слави с безупречния си стил. Ейдън всъщност е първият персонаж, който успява да защити тезата, че „шпионинът не е това, което е” и може да заблуди всеки около себе си единствено с лека дегизировка. Още по-голяма е изненадата на зрителите, когато разбират
кой е истинският агент Аргайл.
Или е по-правилно да напишем Р. Кайл?
Освен самоличността му, почти до края на филма умело прикривана е и химията между двамата главни персонажи. Комуникацията им се базира основно на саркастичните забележки на Ейдън и интровертността на Елизабет, които все пак предизвикваха искрен смях на моменти.
Симпатиите между персонажите проличават най-ярко в екшън сцените, белязали срещата им очи в очи с агентите от шпионската организация Агенцията. Самите им
бойни действия обаче често изглеждаха нереалистични.
Жанрът на лентата – екшън комедия, до определена степен оправдава подобни хумористични изпълнения. Избиването на цяла група въоръжени мъже, пързаляйки се върху нефт с импровизирани кънки, и масовата стрелба сред облак розов дим по звуците на романтична музика обаче превръщат филма по-скоро в пародия, отколкото в ярка комедия.
„Аргайл: Супершпионин” може би няма да бъде „най-добрият шпионски трилър от Джеймс Бонд насам”, каквито са желанията на режисьора Матю Вон. Филмът все пак има потенциал да разсмее любителите на пародиите и да подтикне зрителят поне за малко да избяга от реалността и да повярва, че самият той би могъл да бъде изкусен шпионин един ден.
