Зъболекар, актьор, счетоводител, министър, хотелиер, адвокат, журналист – какво може да ги обединява? След 30 години един клас се събира, за да си припомни миналото, да се забавлява и да навакса за всичките години. Стари приятели, спомени за младостта, дрескод от 80-те и едно правило – без телефони – звучи като забавен сюжет за добре прекарано време.
Само, че не всичко минава по план в най-новия български филм „Клас 90“. Лентата е дебют за режисьора Бойко Боянов в игралното пълнометражно кино, сценарият е дело на Боянов и Станислав Тодоров-Роги,
а идеята се ражда преди цели шест години.
Дали ще е ученически клас, музикална банда или стари приятели, които се събират след години – сюжетът не крие в себе си нищо, което да не сме виждали досега. Въпреки това фактът колко бързо обстановката от забавна и приятна се промени на драматична ме изненада. Не ме учудиха обаче стериопитните образи – Любо Нейков например играе хотелиер и готвач, а Юлиан Вергов – любимеца на випуска (разбира се)
Интересното за „Клас 90“ е, че има второстепенна роля, но не и главна. Сценарият е написан така, че се разказват по малко от историите на всички герои. А те, както хората от „живия живот“ са многопластови.
Това за мен беше най-ценното във филма –
едно напомняне, че хората са дълбоки и чупливи същества,
че често носим маски и издигаме стени около себе си, не за да отблъснем хората, а за да проверим на кого му пука достатъчно, за да ги премине, както казва Мечо Пух.
За 30 години се случват много неща и макар героите да имат очакване, че ще срещнат същите хора като от гимназията, реалността се оказва различна. „Не сме се виждали от 30 години, очаквате да сме си много близки ли“, казва героят на Стефан Денолюбов.
Освен вече споменатите актьори в ролите влизат още: Людмила Митева Даскалова, Роберт Янакиев, Георги Златарев, Картин Йене, Параскева Джукелова, Биляна Петринска, Надя Конакчиева, Елена Атанасова и Стефка Янорова.
За нашите герои, а както може би за всеки човек, болките от миналото са трудни за забравяне и преодоляване, а предателствата от приятел се прощават най-трудно. Обществените норми обаче често диктуват поведението ни и героите в „Клас 90“
влизат в роли, само за да се представят добре пред другите.
Бързо обаче проядените им и болни души си проличават под нескопосано сложените маски.
Министърът, от когото почти всички тайно искат да се възползват се оказва съсипан и на прага на края на кариерата си. Виждаме зъболекар, но всъщност несбъдната актриса, служителка в банка, но някогашна талантлива гимнастичка. Жена, която има толкова пари, но цял живот преследва одобрението на околните. Друга, която е посветила живота си на работата си, но копнее за семейство. Актьор, който отстрани изглежда изключително успешен, но всъщност съсипва живота си, давейки пороците си в алкохол.
Познати ли са ви историите? Те звучат толкова близки и взети директно от живота. Това са само част от тези, които са разказани във филма.
Нищо не е такова каквото изглежда. Лъжите, макар таени 30 години, или изречени преди 30 минути, винаги излизат наяве. Жалко и тъжно е, че героите живеят в страх, депресия, с мисъл за несбъднатите си мечти.
Какъв изобщо е лекът за болестите на сърцето?
От екипа отговарят, че неслучайно във финалната сцена се излива пороен дъжд, под който героите танцуват – той сякаш ги пречиства. След нощ на откровения, в която маските падат и всеки споделя най-дълбоките си страхове, неуверенности, провали и грехове, мисля че това, което ги променя всъщност е истината. „Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“ пише Апостол Йоан. Това се оказва разковничето и катализатора.
Разбира се, няма как да име филм, чиито герои се връщат в младостта си през 80-те, без да има музика от това време. От големия екран се чуха вечни класики на Кирил Маричков, Братя Аргирови, Милена Славова и др.
И тук прозира целевата аудитория на филма – хора, които знаят тези песни, които помнят десетилетието, режима на тока, които ще се разпознаят в срещите на класа след 20 или 30 години. Чудя се дали имаме нужда от още носталгия по миналото? Не е ли достатъчно заложена и в ежедневния ни живот и в изкуството? Според екипа на филма тя може да бъде полезна и терапевтична, стига да вземем най-доброто от младостта, да имаме силата да простим за стари грешки и да продължим напред с поглед към днес.