„Съседната стая“ е най-новото дръзко заглавие, което режисьорът Педро Алмодовар представи пред света в рамките на кинофестивала във Венеция, където си спечели голямата награда – „Златен лъв“. По-малко от два месеца след премиерата му българската публика успя да се докосне до него в рамките на фестивала „Синелибри“. Над 3 000 души се бяха събрали на едно място, за да съпреживеят една история, която е крайна и меланхолична, но същевременно и отрезвителна. Тя с лекота поражда въпроси за изборите, които правим в живота си. Макар драматизмът да надделява,
„смехът също пристъпва“ леко в сцените (понякога сякаш не на място)
и разбива буцата, удобно настанила се предварително в гърлото на зрителя.
Признавам, че сюжетът ме изненада. Очакванията ми за емоционално разтърсване не бяха оправдани. Това обаче далеч не прави „Съседната стая“ филм, който по никакъв начин не въздейства на публиката. Напротив –
сценарият „танцува“ небрежно като снежинка върху човешките възприятия,
подтиква ни да се замислим кое е правилно и кое грешно в един свят на болка и мъчения, където преждевременната смърт е изкупление и желан щастлив край.
Именно така изглежда той за Марта (Тилда Суинтън) – бивш военен репортер, страдащ от рак на маточната шийка. Свидетел на десетки кървави конфликти, тя приема болестта си като поредната битка в живота си… Схватката е жестока –
Марта обаче не се бори с рака, а по-скоро със самата себе си,
лутайки се между желанието си да се излекува и това пораженчески да се предаде и да чака да умре.
В болничното си легло тя изглежда като крехка порцеланова кукла, която никой не трябва да докосва, за да не стане на парчета. А може би вече е късно и нейните цялост и стоицизъм са само привидни, докато
под „обвивката“ болестта и изборите в живота ѝ са я разяли напълно?
Докато мислено опитвах да стигна до „дъното“ на тази дилема, добър приятел от миналото в лицето на Ингрид (Джулиан Мур) почуква на вратата на болничната стая. Изкусен разказвач на истории, тя отключва страна от Марта, която зрителят не е познавал до момента – тази на майка, любима и приятелка. Слушайки ги, мигновено се почувствах
сякаш разлиствах страниците на мемоарна книга –
творба, която пази най-дълбоките тайни и страхове на своя автор и формира същността му.
Може би именно те я водят до решението да посегне на живота си? Погледнато от една страна, желанието ѝ изглежда някак егоистично. Тя оставя след себе си дъщеря и приятели, но също така и незаличим отпечатък върху психиката на човека, който ще трябва да бъде с нея, когато поема последния си земен дъх. От друга страна, съществува въпросът –
може ли някой да отнеме правото на друг да си отиде с достойнство, а не прикован към болничното легло.
Предполагам, че всеки има различно мнение по въпроса, базирано на религиозните, а също и на моралните си виждания. Ингрид например посреща с неразбиране молбата на своята приятелка да бъде в съседната стая, когато тя отнема живота си. С това Алмодовар за пореден път провокира своята публика. Заслужава ли човек на умре съвсем сам – далеч от всички и всичко, което някога е обичал? – Отново въпрос с повишена трудност, чийто отговор зависи пряко от гледната точка.
Според друго силно разпространено разбиране – черният цвят бива свързван със смъртта. Не! И това всъщност е въпрос на гледна точка. Алмодовар разбива стереотипите, обличайки я в жълто сако и нанасяйки ѝ руж и червено червило. Колкото да появата ѝ – тя е предизвестена от пухкави розови снежинки.
„…Снегът, който засипваше всичко, разстилаше се над Вселената… засипваше живите и мъртвите и се спускаше като сън…“, цитира многократно любимия си филм Марта. И също както снегът, животът може да бъде разглеждан като сън, а от всеки от нас зависи дали той ще бъде щастлив, или кошмарен.
