Понякога живото изкуство успява да ни изненада още преди актьорите да са се качили на сцената. Имах точно такова преживяване в театър ,,Възраждане‘‘, където представлението ,,Иванов‘‘ на Антон Чехов започна не на сцена, а на тенис корт. Едва минути преди постановката да започне, вратите се отвориха и видях истинска зелена настилка, опъната мрежа и столове, наредени непосредствено около самото игрище. Още в самото начало бяхме помолени да се движим плътно до стената и да не стъпваме върху тревните площи – молба, която предизвика усмивка у всички ни и усещането, че сме в една непозната територия, където тепърва ще научим правилата на играта.
Снимка: Адриана Янкулова
Много скоро всички заехме местата си в малкото пространство, което нямаше как да не предизвика усещане за близост и веднага грабваше вниманието. Това се оказа ключово за постановката. Героите бяха буквално на една ръка разстояние от нас, играеха тенис, плачеха и се смееха само на сантиметри от публиката, която внимателно наблюдава всяко тяхно движение. Според мен това беше едно много смело сценографско решение на режисьора Стилиян Петров и на неговия екип, което зададе един определен ритъм още от самото начало и вдъхна нов живот на добре познатата творба на Чехов.
Снимка: Адриана Янкулова
През цялото време ми правеше силно впечатление как актьорите успяват толкова добре да си взаимодействат в тази на пръв поглед нестандартна обстановка. Тук ,,Иванов‘‘ съществуваше в едни експериментални обстоятелства, които изненадващо, но работеха за популярната постановка. Интересно беше как Йордан Ръсин в ролята на Николай Иванов и Калоян Карагинев в образа на Михаил Боркин успяват умело да размахват тенис ракетите си, докато си крещят един на друг.
В основата си това е едно представление за
вътрешната празнота, моралните решения и невъзможността човек да намери смисъл
в собствения си живот. Николай Иванов е пример за един интелигентен и чувствителен мъж, който постепенно губи способността си да обича и да се бори както за себе си, така и за хората около него. Притиснат от дългове и лични разочарования, той се лута между чувството за вина към болната си съпруга и новопоявилото се привличане към една млада жена. В тази пиеса на Чехов няма лесни отговори, а напротив - всичките му герои са застинали завинаги между състраданието и егоизма.
Снимка: Адриана Янкулова
Но най-силно ме разтърси моментът, когато Иванов и жена му Сара (Мариана Жикич/Донка Аврамова-Бочева) се караха за потенциалната нова любов на Николай - Саша, в чийто образ влезе Виттория Николова. В миг на ярост той ѝ признава тежката истина за здравословното ѝ състояние. През цялото време ни делеше само една мрежа от актьорите, но напрежението и тъгата от казаното се усещаха във въздуха. Това не се отнасяше само за този момент, но и за всички останали – независимо дали са били положителни, или тежки. Цялото представление се усещаше като един миг, който всеки заинтригуван от прочетеното до момента трябва сам да си преживее.
Снимка: Адриана Янкулова
Накрая, когато всичко приключи, излязох с усещането, че съм гледала нещо наистина необичайно, а именно театър, който не се страхува да експериментира, да бъде смел и много жив. В този момент си помислих, че ми се искаше да има още такива постановки, които използват максимално много въображението си и те подтикват да се оглеждаш за следващия неочакван реквизит, който ще изскочи от тавана.
Снимка: Адриана Янкулова
За мен ,,Иванов‘‘ на театър ,,Възраждане‘‘ е доказателство, че Чехов може да бъде малко по-съвременен, провокативен и напълно различен от очакванията, с които ще влезете в залата. Единствено трябва някой да се осмели да разгърне ,,мрежите‘‘ на потенциала му.
