120-те фотографии на Джесика Ланг, разположени в Националната галерия, са като опит за безвремие в една твърде бурна обществена среда. Рамкирани парчета реалност, които може да принадлежат на съвремието ни или на десетилетия назад. Може и да са поглед напред – в едно бъдеще, тъкмо снело раните на отминалия си катарзис.
Меланхолия, самота, обич към човека и прецизно око към ежедневните му ритуали,
са част от темите в “Джесика Ланг – в името на светлината”. Черно-белите кадри на носителката на “Оскар”, могат да бъдат видяни до 29 септември, като част от програмата “Майстори на фотографията”. За повече от 10 години дейност, организаторите от Фондация “МУСИЗ”, правят възможни в България изложби на автори като Андрес Серано, Хари Бенсън, Бил Оуенс или Сандро Милър.
Чрез техните микро фотографски светове, българският зрител е приласкан да се запознае с естетиката на големите в това изкуство. Да послуша безмълвните им истории. По този начин и за първи път актрисата Джесика Ланг (“Кинг-конг”, “Тутси”, “Франсис”) отваря една нова врата към почитателите си у нас – любовта към фотографията. А нейните фотографии са като обратната страна на актьорската професия –
притихнали, емпатични, отстранени от суетата на празнословието.
Ясно е съвсем нагледно – Ланг не е изкушена от светлината, огряваща собственото й присъствие, тя има нужда от живота, встрани от аплодисментите. От кадрите й се вижда, че той е
много по-автентичен, краен и подвластен на поетичен прочит,
какъвто тя му дава. Няма как да е иначе – това са близо 20 години, в които Ланг избира да държи камерата, вместо да е пред обектива. Фотографията й става толкова близка, че се усеща как тя, на моменти, се е
сраснала с безтегловността на пейзажа.
Или присъствието й е съвсем невидимо, докато наблюдава хората по улиците в Ню Йорк или Мексико. Както твърдят специалистите – има два подхода към документалната фотография. Единият е ангажираният – непрекъснатият обмен между фотографа и неговия обект. Другият подход, е фотографът да остане анонимен. Това е и изборът на Джесика Ланг. Още едно противоречие и нужда от алтернатива на актьорската работа. Както ще каже самата актриса: „Фотографията е начин да работиш напълно сам, без да зависиш от някой друг, докато актьорството е съвместна работа, в която зависиш от много други.“
Отговор за притегателната сила на фотографското изкуство към Джесика Ланг, разбира се, може да намерим и в детството й. В книгата си “50 фотографии”, тя съвсем директно доверява:”Спомням си как разглеждах кутии със снимки като дете и бях много впечатлена от тях, от тази способност върху лента да се улови мимолетен момент като запис на времето и пространството.”
Малко след това и реално преди да стане актриса, Ланг печели стипендия, с която да учи фотография в Университета в Минесота. Там, освен срещата с красотата и дълбочината на кадрите, тя има и тази с испанският фотограф Франсиско Пако Гранде. Впоследствие и първият съпруг на Джесика. Нататък историята й е достатъчно публична и
Холивуд всмуква това лице за себе си.
Виталността й не може да се скрие и актьорската й кариера е щедра и разнолика. Но предаността към фотографията е посята и години по-късно, тогавашният й партньор драматургът Сам Шепърд ще й подари фотоапарат “Лайка”. По-късно, в отговор на това, тя му посвещава книгата си “Магистрала 61” (powerHouse Books, 2019).
Джесика Ланг отново е насаме със себе си и в търсене на интимното в човека в сериите си графични кадри. Тя работи с техниката на фотогравюра или сребърно-желатинов отпечатък, които, от една страна, обострят контрастите в случайни срещи на улицата. Или още повече потъват в
