Определят го като любимец на новото социалистическо кино – актьорът, който ни показа какво означава да избереш да бъдеш добрият и справедливият герой в един изпълнен с неправда свят. „Той е явление в театралния живот на нацията. Твори с мащаб, неговите образи внасят в спектакъла истинност. А Славомир Мрожек е казал, че фалшифицирането на действителността ражда болно бъдеще. Не мога да говоря за Гец в минало време и на смъртта му беше трудно да го прибере“, казва актьорът Георги Черкелов.
Снимка: Архив Impressio
В деня, в който отбелязваме 100 години от рождението на Георги Георгиев – Гец, си спомняме за неговото земно пътуване, през което дава живот на 100 образа на театралната сцена и на 300 на белия екран, които вълнуват поколения зрители и до днес. Надникваме зад завесите на душата на „момчето с колелото“ – актьора, за когото „човекът струва толкова, колкото е добротата му“, и за когото цели градове в България обявявали почивен ден, когато той отивал при тях, за да сподели изкуството си.
От Разпоповци до Московския художествен академичен театър
Георги Георгиев се ражда в началото на есента на 1926 г. в село Разпоповци, днес квартал на Елена. Израснал в много бедно семейство, от малък той разбира значението на думите трудолюбие, почтеност и скромност, а така в него се заражда дълбока връзка със земята и хората. Това са все качества, които по-късно ще пренесе и в живота, и в своите герои. Баща му работи три сезона годишно в Румъния, а докато го няма, Георги поема мъжката работа у дома. За положения труд майка му най-често го награждава с възможността да отиде на кино. Така постепенно изкуството започва да намира място в живота му. Пише пиеси, стихове, рисува, а в местното читалище гледа спектакли, в които участвали често негови роднини. Изиграва първата си роля на градска сцена – барон Скарпия в „Тоска“, още като ученик в 12-и клас. Именно тези ранни срещи със сцената събуждат у него влечението към актьорството.
„Моите първи учители в живота и изкуството са хората от родното ми село. Те бяха чисти, неподправени.
Снимка: Архив Народен театър
В моето семейство най-голяма непримиримост се проявяваше към лъжата. Искреността ми е по рождение, така да се каже. Но за да постигна правда пред камера или на сцената, работя и всеки ден, все още. Защото правдивостта на актьора изисква овладяно майсторство, съхранен наивитет от детството, вярно чувство за времето, в което живеем, и проблемите му, които вълнуват съвременния човек. Струва ми се, че те носят по-голям емоционален заряд, ако мога така да се изразя, и по-динамична рационалност от другите поколения“, споделя Гец в интервю, част от архивния фонд на БНР.
Преди да бъде приет в класа на проф. Филип Филипов в Държавното висше театрално училище (ДВТУ) в София през 1947 г. той работи като строителен работник и сътрудничи на вестници. Опитът, който натрупва в различни сфери, по-късно му помага при изграждането на различни образи. В интервюта той споделя, че често по-късно се връщал на терен, за да изследва в детайли техните специфики. В този период, докато изкарвал прехраната си с тежък труд, Гец упорито се подготвя и за кандидатстудентските изпити, като успява да влезе в Академията след третия си опит. „Това е най-щастливият момент в моя живот. Като си прочетох името сред издържалите, стана нещо необяснимо с мене. Аз започнах да тичам на посоки, не си спомням как съм стигнал до квартирата си и съм се озовал в леглото си. По-късно разбрах, че цялата подметка на обувката ми липсваше“, разказва актьорът.
Още като студент той прави първите си стъпки в киното и се снима в ранните продукции на държавната кинематография. Дебютира с малката роля на Шлосера в „Утро над родината“, след което се появява като Димо в „Наша земя“. За „Под игото“ дори е пробван за ролята на Боримечката, но в крайна сметка тя е поверена на колегата му Петко Карлуковски заради по-внушителната му физика. По това време получава и прякора си „Гец“, измислен от неговия колега Димитър Бочев – Бочката. Според сведения той започва да го нарича така, тъй като в родния му край – село Войнягово, Карловско – така наричали мъжете с името Георги.
Снимка: Кадър БНР
В края на образованието си прави специализация при известния съветски актьор и педагог, народния артист на СССР Михаил Николаевич Кедров от Московския художествен академичен театър (МХАТ) „Максим Горки“, където по-късно получава награда за най-добра мъжка роля за Йордан във филма „Селянинът с колелото“ на IX Международен кинофестивал, който по това време не отстъпва на фестивалите в Кан и Венеция.
От самото начало на кариерата му е получавал множество предложения да направи международна кариера, но той ги е отказвал.
Сред най-знаковите е поканата да участва в главна роля във филма „Грозни, мръсни и зли“ на Еторе Скола. Тогава, според сведения, въпреки строгия политически режим, който ограничава свободното излизане от страната, началникът на кинематографията у нас е казал, че няма да го спрат, но той е отказал под претекст, че няма да успее да научи италиански за шест месеца. „Перфекционизмът му не е позволил. Той не можел да си представи, че гласът му ще бъде дублиран – както често е имало такава практика в киното тогава. Гец не си е представял да допусне думите на героя, който пресъздава, да бъдат изричани от някой друг“, споделя киноведът Бисерка Граматикова.
Формулата за успех на най-награждаваният „народен артист“
Веднага след завършването е назначен в Народния театър, където играе без прекъсване до пенсионирането си през 1992 г. Първият му досег със звездността идва през 1961 г. с ролята му в „Златният зъб“ на Антон Маринович, която е гледана от 3,6 млн. души. Не след дълго обаче Георги Георгиев-Гец попада в поредица от филми, сполетени от цензура. „Привързаният балон“ (1967) на Бинка Желязкова е свален от екран, „Небето на Велека“ (1968) е забранен, а „Прокурорът“, в който той отново изпълнява главната роля, така и не стига до премиера и е показан едва през 1988 г.
Въпреки това не се отказва и продължава да работи неуморно както на сцената, така и в киното, оставяйки след себе си редица запомнящи се образи. И до днес поколения зрители говорят за неговите майсторски изпълнения в „А бяхме млади“, „Осмият“, „Селянинът с колелото“, „Матриархат“, „Баща“, „С дъх на бадеми“ и „Най-дългата нощ“. През цялата си кариера се радва на признанието на критиката и публиката,
като седем пъти е удостояван с приза за най-добра мъжка роля.
„Специално в моя случай в така наречената дарба се включва и издръжливостта ми, способността без особена умора да работя дълго – при подготовка на ролята, репетиции и снимки. За мен талантът на актьора се изразява в това да успява да завладее аудиторията винаги, когато излезе на сцената“, казва Гец в интервю.
Георги Георгиев-Гец се определял като доста суеверен човек. Преди всяко представление лягал на сцената зад завесата поне за 10 минути. От своя колега и близък приятел Апостол Карамитев научил различни ритуали за късмет – да събира карфици и да ги забожда от вътрешната страна на ревера си, а по-късно започнал да колекционира и пирончета. Научил се и да сяда върху екземпляра от пиесата, вярвайки, че ако ръкописът падне на земята, го очаква провал. Актьорът имал строго изградена рутина, с която поддържал физическата си форма – всяка сутрин правел по 150 лицеви опори и 50 клякания.
Навикът за движение го следвал още от детството, когато всеки ден изминавал по 4 километра сутрин и вечер пеша до училище.
Снимка:Архив Impressio
В професионалния си път Гец имал и свой доверен съветник – съпругата си Цана, от която има двама сина – Иван и Данаил, които също поемат по пътя на изкуството. Актьорът се вслушвал в мнението ѝ и знаел, че ролята ще се получи, когато тя я е одобрила. „Майка ми беше домашният режисьор на баща ми. Заедно репетираха. Тя извършваше предварителната работа, когато баща ми получаваше нова роля. Намираше книги за автора или епохата и конспектираше най-важното.
Според мен той щеше да има по-малко успехи, ако не беше нейната намеса.
Двамата бяха големи купонджии като млади. Не познавам по-забавен човек за компании от баща ми. Знаеше чудни истории и ги разказваше смешно и интересно. В живота ми никога не е било така забавно, както във вечерите с него и приятелите му. Имаше доста повече качества за комедиен актьор, отколкото го използваха“, споделял е по-големият син на актьора Иван, който умира едва на 57 години.
Гец много обичал и да разговаря с публиката. Любимо негово занимание било да обикаля пазарите по време на турне преди да отиде на репетиции. „В обикновения живот баща ми беше много наивен човек и в същото време – голям мъдрец! Наистина самоиронията е присъща само на много издигнати в духовно отношение хора“, споделя още синът му.
В името на ролята и публиката
Снимка:Архив Impressio
Гец бил известен с това, че никога не използвал каскадьор за ролите си – неведнъж рискувал живота си пред камерата. В „На всеки километър“ за малко не се удавя по време на сцена, в която скача в ледените води на Дунав през ноември, облечен в шаячни дрехи и с обувки на краката. Дрехите му бързо замръзват и натежават, а изтощеният актьор се оставя на течението, което го отнася навътре в реката. Спасява го случайно появила се рибарска лодка. В „А бяхме млади“ се подхлъзва по време на сцена на колодрума и пада по корем, наранявайки гърдите си, но въпреки превързаните рани прави втори дубъл.
В „Осмият“ гилза разкъсва зеницата на окото му и дълго време офталмолози се борят да спасят зрението му.
Единственият случай, в който допуска каскадьор да го замести, е при парашутния скок. Всички останали опасни сцени – скок от висока къща, ръкопашен бой и преминаване през дълбока река – изпълнява сам. Сред най-тежките му травми е тази от филма на Зако Хеския „Зарево над Драва“, където героят му става жертва на жесток побой. След снимките актьорът дълго време е покрит със синини.
Снимка:Архив Impressio
„Ако трябва да бъда честен, в творчеството си не съм изпитвал завист. Възхищение, радост или респект – да. В живота обаче завиждам на много хора за уменията, навиците и качествата, които аз не притежавам, и малко съжалявам за това“, споделя актьорът.
До последния си дъх на сцената
„Когато се запознах с Гец, разбрах защо той не обича да говори много за живота си – за часовете, прекарани на сцената, и откраднатите часове със семейството си. Не защото няма какво да разкаже, не поради липса на дар слово, а защото сдържаността на характера му не позволява да изразява открито мислите и чувствата си“, споделя журналистът Диана Чолакова малко след новината за смъртта му през септември 1996 г.
През април същата година Георги Георгиев-Гец получава инсулт, докато е на сцената на Синдикалния дом в Стара Загора. „Бяхме стигнали до третата част на спектакъла „Ню Йорк, хотел „Плаза“. В нея двамата сме съпрузи, които непрекъснато се карат, докато се готвят за сватбата на дъщеря си. Публиката се заливаше от смях. По едно време аз усетих, но не и зрителите, че нещо става. Гец се олюля на сцената. Помислих си, че опитва нещо ново. Накрая имаме общ поклон. Той рязко се обърна и излезе. Помислих, че му е прилошало. Поклонихме се без него, аз се пошегувах: „Таткото е сърдит“, нали в пиесата все се караме“ – разказва дългогодишната му театрална партньорка Таня Масалитинова.
Снимка: Архив 24 Часа
Откаран е по спешност в градската болница, където лекарите установяват тежък и рядък инсулт. По-късно е преместен в ИСУЛ, където му е направена успешна операция за отстраняване на хематом. След нея актьорът остава между живота и смъртта и прекарва няколко месеца в кома. Успява да излезе от нея, но състоянието му остава нестабилно. В последните месеци от живота си разбира всичко, но вече не може да говори. Според негови близки сред причините за влошаването на здравето му са ранното му пенсиониране от Народния театър, което той приема тежко, както и лошите условия на театралните сцени, на които често липсва отопление.
„Рядко са професиите, в които човек е така ненаситен за работа“, повтарял често Гец. Негов любим цитат, който следвал до края на живота си, била една мисъл на писателя Иван Тургенев: „Ние не сме глезени деца на съдбата, а труженици, труженици“. (бел.ред. човек, който се труди, който работи упорито)
