Спомняте ли си анимационното филмче „Рататуй“? В него имаше един разбиращ от вкусна храна плъх, леко непохватен млад чистач, френски ресторант и критик, когото всички се опитват да впечатлят.

Не една са историите, в които именно от мнението на критика зависи всичко – получаването на звезда „Мишлен“, публикуването на книгата или абсолютното заклеймяване от всички след негативното мнение на този важен човек. Поне в този свят на измислените истории фигурата на критика е загадъчна, изключително строга, имаща много власт, и от чието мнение зависи бъдещето.

Имануел Кант (1724 – 1804) – основоположникът на философия, която сама определя себе си като критическа, заявява в своето основно произведение „Критика на чистия разум“ (1781): „Нашият век е истински и същински век на критиката, на която всичко трябва да се подчини.“

Дори да ги е имало, тези времена сякаш вече са отминали.

Кога за последно чухте за филм, театрална постановка или каквото и да е друго изкуство, общественото мнение, за което да е било силно повлияно от мнението на критиката?

Но всъщност нека не избързваме и да започнем от самото начало. Какво в действителност е критиката? Цялата ни култура в момента е натоварила с негативна конотация думата „критика“. Никой не обича да бъде критикуван… Според речника обаче критиката е „с цел да се откроят добрите и лошите страни, обикновено на произведение на изкуството или на литературата“.

В разговорния език не свързваме критиката с изтъкване на положителните черти –

дори звучи парадоксално. Но проблемът е, че пренасяме това значение и в мисленето си за „професионалната“ критика. Е, вярно е, че има термин „градивна критика“, но сякаш и него не разбираме в пълнота.

Темата за критиката в изкуството е толкова голяма, че няма да ни стигне цялото време да обхванем всичко, което може да се каже. А това, което ще прочетете по-долу няма претенцията да изчерпва всички гледни точки и не е написано от критик.

На първо време нека погледнем родната ни действителност.

За съжаление специалисти в областта ще ви кажат, че в България критиката е на изчезване. Мисля си, че една от причините за това е дълбоко вкоренена в съвремието ни.

В своя текст „Театралният критик – съдия или творец“ Крум Гергицов казва: „За мен това е най-голямата награда за един критик – извоювания с времето Авторитет, извоюваното с времето признание“.

Само, че днешното ни общество трудно се съобразява с авторитети.

Личността и егото са издигнати на толкова преден план, че е трудно да приемеш идеята да се съобразиш с нечие друго мнение. Особено пък различно от твоето, било то и експертно.

Трябва ясно обаче да заявим, че между критика и хейт има огромна разлика. Дали заради народопсихологията ни или заради нещо друго, в пространството често ставаме свидетели на необоснован хейт, който може би има претенция за критика. А социалните мрежи дори няма да коментирам…

Хейтърските мнения са ясно различими – силно оценъчни са, често лично нападателни и неподкрепени с факти или доказателства. Това не е професионална критика. Изобщо не е нито професионално, нито продиктувано от добро възпитание.

Критиката би трябвало да има експертиза и

да изтъква на равно положителните и отрицателните характеристики.

Би трябвало идеалната ѝ цел да бъде развитието на изкуството. С признаването на положителните неща изкуството се окрилява и като дърво се полива, за да расте, а с отбелязването на несполучливите неща, отново точно както дървото, се подрязва, само за да даде повече плод.

Ключово е да разгледаме и приемането на критиката. Често мнението на артистите за критиците също е доста полярно. „Публиката е единственият критик, чиято преценка изобщо струва нещо“, каза Марк Твен.

Наличието на критици, предполага, че те са в позиция да отсъждат, което е добро изкуство и кое не е. Но всъщност има ли такова нещо като добро и лошо изкуство? „Няма лош филм. Има филми за различни публики“, казва режисьорът и преподавател по кино Богомил Калинов. Не е ли именно красотата на изкуството в това, че е различно, че не попада в рамки.

Други възприемат критиката като странично безпристрастно огледало, в което могат да се огледат, за да сравнят преценката си.„Безпристрастно“ е ключовата дума тук – разбира се човек не може да бъде напълно обективен, но стремежът и мотивите зад думите са важните.

Всъщност на малкия ни роден „пазар“ на изкуството е много трудно да си безпристрастен. Всички се познават и са толкова свързани, че тези връзки понякога се превръщат във въжета, които връзват ръцете ти или по-скоро езика ти.

Това е съвременната цензура.

Не можеш да изкажеш отрицателното си мнение за проект, защото не искаш да разваляш отношенията си със създателя му например, защото той е свързан с други хора и проекти, защото няма да те поканят пак, защото някой ще се засегне, защото, не искаш да бъдеш разбран погрешно, защото трябва да сме политически коректни, защото, защото…

Причините могат да са хиляди и дори обосновани, но това не променя факта, че задушават критиката. Най-тъжното е, че в тези случаи медиите се самоцензурират и никой не може да се намеси, освен съвестта на журналистите и критиците.

На другия полюс застава ласкателството. Безпочвените похвали и високопарните възторжени слова. Точно както хейта и прекомерните хвалби са индикатор, който в крайно сметка вдъхва недоверие в аудиторията. Често за съжаление медиите не поместват критика, а „рекламни текстове“. Така е много по-лесно и удобно за всички…

Друга тенденция, която се забелязва е непрестанното оплюване на едни творци и вечното възвеличаване на други. В този ред на мисли,

както отрицателните, така и положителните мнения трябва да бъдат подплатени.

В творческия път на всеки артист има върхове и спадове – невъзможно е кариерата му да е права, сочеща само нагоре или надолу. Следователно е редно критиката да не обслужва нечии интереси и кариера, а добруването на изкуството.

Дали театралната, музикалната, художествената или кино критиката ще се възродят? За да се случи това трябва да се променят генерални неща в сферата на изкуството и обществото ни. Трябва да започнем да преподаваме и възпитаваме критично мислене, експертиза и правилно отношение, в отговор на критиката. Не трябва да забравяме, че именно критиката би трябвало да има оформяща изкуството роля. Ще се върна отново на метафората с дървото – всяка градина има нужда от градинар иначе красивото би се изгубило сред бурените.