Една от най-известните картини в света – „Мона Лиза“ на Леонардо Да Винчи, е спасена преди почти 110 години. Това се случва на 11 декември 1913 г. В продължение на повече от 2 години местонахождението ù било неизвестно. Когато италианските власти залавят похитителя ù – общия работник в „Лувъра” Винченцо Перуджа, става ясно, че на 21 август 1911 г. той просто

свалил картината от стената, извадил я от рамката ù и я изнесъл от музея

под дрехите си. Две години Перуджа се опитвал да продаде платното. Накрая попаднал на собственик на галерия, който извикал полицията. Именно след тази кражба и чудодейното откриване на картината тя се сдобива със световна известност и става не просто символ на творчеството на Леонардо, но и неизменна част от съвременната попкултура.

Тогава започват и загадките около нея. Най-популярната, обсъждана и разнищвана загадка на „Мона Лиза” е нейната усмивка. Пръв на изражението на лицето се спира Джорджо Вазари: „Усмивката е така приятна, че ти се струва, че съзерцаваш по-скоро божествено, отколкото човешко същество“.

Усмивките и смехът не са широко представени в изкуството от това време. Първата в историята на европейската живопис

картина с усмихващ се човек е нарисувана само 40 години преди „Мона Лиза“

от Антонело да Месина.

Въпреки това, чак до 1867 г. никой не е виждал нищо загадъчно в усмивката на Джокондата. Тогава в Париж се провежда Световното изложение, заради което известни писатели пишат пътеводител за града. За Лувъра отговарял Теофил Готие. В своя текст той пише: „Джоконда! Тази дума незабавно извиква в паметта сфинкса на красотата, който така загадъчно се усмихва от картината на Леонардо“.

Именно от този текст започва интересът към тайните на „Мона Лиза“ и най-вече към усмивката ù. Поети, писатели, изкуствоведи и философи започват да предлагат собствени тълкувания. Зигмунд Фройд пише есе със заглавие „Един ранен спомен на Леонардо да Винчи“през 1910 г., в което разглежда

връзката между художника и майка му,

от която е разделен в ранно детство. Фройд твърди, че моделът, позирал на Леонардо за Джокондата, е имал усмивката на майка му и художникът е възпроизвел целенасочено това изражение, а после го е повторил в още две картини – „Йоан Кръстител“ и „Богородица с младенеца и Света Анна”. Според него той всеки път подсъзнателно се е опитвал да върне спомени от детството си, пише „Площад Славейков”.

В средата на ХХ век усмивката е била обяснявана най-вече с медицински диагнози. Някои хора твърдели, че моделът е страдал от бруксизъм (скърцане със зъби), което деформирало челюстта. Търсели доказателства за сифилис, който се лекувал с живак, а това правело зъбите черни. Смятало се още, че съпругът на Мона Лиза

проявявал домашно насилие

и усмивката била опит да се скрие липсата на зъби.

Доказателства за това търсели в така наречения „белег“ над горната устна на лицето, но по-късно се разбрало, че става дума не за нарисувано „доказателство за побой“, а за натрупване на покривен лак върху платното.

През ХХІ век са намерени нови обяснения за усмивката на „Мона Лиза“. През 2005 г. картината е анализирана с биометрична програма, която показва, че мимиката показва 85% щастие. През 2020 г. професор Дейвид Талер от Базел публикува изследване, в което обяснява странността на усмивката с уменията на самия Леонардо. Според изследването художникът е запечатал мига на възникване на усмивката, когато емоционалната реакция е видима, но тялото тепърва започва да реагира.

Според проф. Талер Леонардо е успял да направи това благодарение на особеност на собственото си зрение, което улавяло 100 кадъра в секунда, вместо обичайните за човека 20 до 40. Именно заради тази си особеност художникът е успял да нарисува водно конче с вдигнати предни и отпуснати задни крила – положение, което обикновен човек може да види само на забавен каданс.