Ако сте любители на изкуството, няма как да не оцените и кубизма на Пикасо. Едни от най-известните му картини – „Жена с часовник“ и „Жена с барета“, привличат интереса ни. Случвало ли ви се е  да се питате каква е историята зад картината, която виждате?

Една от най-големите музи на Пикасо е Франсоаз Жило –

жената, която оставя трайна следа в неговото съзнание. Въпреки че като повечето художници и Пикасо е имал много жени – музи в живота си, Жило остава най-дълбоко в съзнанието и в сърцето му.  Вижда я за първи път през 1943 г. в окупирана Франция в един ресторант – средище за художници. Той е пленен от красотата ѝ моментално. Пабло казва, че

„няма как една толкова красива жена да е художничка“.

Но тя всъщност е била и така е започнала и любовта им – чрез изкуството. Въпреки недоверието на Пикасо към таланта на красивите, той решава да разгледа творбите на Франсоаз  в една изложба и да даде шанс не само на сърцето на тази жена, но и на нейния талант. Така  я кани в ателието си и постепенно ѝ разкрива тайните на неговата четка.

Зад много от картините на Пикасо стои красотата на жената. Интересно е, че той е бил толкова пленен от същността на Франсоаз, че няколко пъти е пробвал да я рисува в известната картина „Жената цвете“, докато тя му позира. След това е решил, че трябва да рисува сам – по спомени, но толкова пъти преправял тази картина, докато стигне до съвършения образ върху платното. Факт е, че Пикасо винаги оставя неподредени части в тези портрети на жени, има голяма доза разбърканост, изкривеност. Сякаш не успява да събере целия пъзел на живота си или този на жените в него.

Най- голяма следа в живота му оставя именно Жило,

заради дългогодишната им връзка. За съжаление, Пабло не остава с нея до края на живота си. Преди да срещне Франсоаз Пикасо знае, че всяка жена може да бъде негова, но Жило е била много сдържана и дистанцирана, държала е на свободата си и сякаш това още повече е карало Пабло да иска именно тя да бъде неговата „муза“. Франсоаз дълго се бори с любовта си, но и тя се предава пред чувството:

„Знаех, че макар Пабло да бе получавал обожанието на света поне от трийсет години преди да го срещна, той беше най-самотният човек в онзи вътрешен свят, който го изолираше от заобикалящата го армия от подмазвачи и почитатели“, пише Франсоаз в своите мемоари.

Интересното е, че Пикасо не е изпитвал професионална ревност към жената до него. Не се е притеснявал, че тя ще рисува по-добре от него или че ще открадне идеите му и техниките му. Но далеч не е било така при взаимоотношението му с художника Жорж Брак, с който си съперничат за техниката на кубизма.

Със сигурност Жило учи много уроци от Пикасо както професионални, така и житейски. Така се чувства и когато мястото ѝ на жена до Пикасо е заменено от друга:

„От този момент нататък той изгори всички мостове, свързващи ме с миналото, което бях споделила с него. С тази постъпка ме принуди да открия себе си и по този начин да оцелея. Никога няма да престана да му бъда благодарна за това“, споделя Франсоаз.

От книгата „Живот с Пикасо“ получаваме и уроци – от  преживените и белязани с красотата и тъгата на любовта

и безмерния талант, който съдбоносно обрича:

„В живота ти идва ден, в който си преживял толкова много страдания, че имаш усещането за огромен камък върху сърцето си…Ние изживяваме един вид отсрочка и щом осъзнаеш това – вече не живееш за себе си, а по-скоро за гледката на цвете, за миризмата на нещо или за другите хора, отколкото за собствените си желания или удобство, защото знаеш, че времето ти е ограничено“.

Биографичният роман „Живот с Пикасо“ поставя светлина върху живота и творчеството на един от най-влиятелните испански художници Пикасо.

Тя е допълнена заедно с Карлтън Лейк и публикувана през 1961 г.

Преводът у нас е на Ирина Димитрова. Тя е посветена на Пабло – художника и Пабло – човека. В нея геният говори за живописта и скулптурата, за живота си, за кариерата си, а също и за други художници – както съвременни, така и стари майстори. Мемоарите на Франсоаз Жило и допълненията на Карлтън Лейк представят Пикасо в неговите многобройни и променливи настроения. Той ту отхвърля творбите си, ту се възхищава от тях, поддава се на различни суеверия, проявява се като грижовен баща. Това е не само портрет на един велик художник в апогея на славата му, но и картина на една талантлива млада жена в началото на собствената ù забележителна кариера.