Решението на ABC да върне Jimmy Kimmel Live!, само шест дни след като спря късното вечерно шоу, подхрани международния дебат за свободата на словото, независимостта на медиите и огромната роля, която американските водещи на токшоу програми играят в политическия живот. Това, което не направи извън САЩ, е да донесе много смях.
В Америка късното вечерно шоу отдавна е нещо повече от забавление. От Джони Карсън и Дейвид Летърман до Джон Стюарт, Стивън Колбер и Кимъл, водещите са използвали своите монолози – защитени от Първата поправка и излъчвани пред милиони зрители – за да оформят политическата програма. Никъде другаде този модел не е пуснал корени.
В цяла Европа сатирата процъфтява, но при различни условия. Ян Бьомерман в Германия, Ел Гран Уайоминг в Испания, Ян Бартес във Франция, Маурицио Кроца в Италия и холандският комик Аржен Лубах споделят общи черти с американските си колеги, но никой от тях не се радва на същото влияние. Във Великобритания политическият хумор е ограничен до седмични панелни шоута като Have I Got News For You, а не до вечерни шоута с участието на знаменитости като The Graham Norton Show. Тези програми могат да бъдат остри, дори обидни, но рядко променят политическия курс. Повечето се излъчват седмично, далеч от бързите новини, и
малцина имат аудитория, която да се сравнява с тази на американските им колеги.
Този контраст помага да се обясни глобалната реакция към отстраняването на Кимъл. В Европа случаят беше възприет по-скоро като предупреждение. Съюзът на журналистите в Германия зае по-сериозна позиция, като определи отстраняването като доказателство за „ерозия на свободата на пресата“ и призова американските телевизионни оператори да се противопоставят на политическия натиск.
В Испания El Intermedio отговори с тежка ирония. „Един комунист по-малко, който говори глупости по телевизията“, подигравателно коментира El Gran Wyoming, симулирайки носталгия по програмите от епохата на Франко, преди да изрази груба подкрепа за Тръмп: „Америка върви в правилната посока, тези проклети комунистически свине вече могат да си търсят истинска работа.“
На други места реакцията беше по-открита. Френското Quotidien и водещите вестници свързаха решението с влиянието на Тръмп върху FCC и корпоративните интереси на Disney. Италианското Corriere della Sera нарече спирането „обобщение на почти всички проблеми на Америка“, докато La Repubblica го определи просто като цензура. Германското Der Spiegel предупреди за „систематична атака срещу свободата на изразяване“ с глобални последствия.
ABC може би се е надявала, че завръщането на Кимъл ще сложи край на въпроса, но,
поне на международно ниво, скандалът остави по-дълбока следа.
Десетилетия наред американските водещи на вечерни шоута са били възприемани от мнозина – поне сред англоговорящите елити, които ги следят – като най-ясния символ на свободата на словото в САЩ в действие: комедианти с нощна лицензия да се подиграват на президенти и да критикуват политическата власт, без да се страхуват от репресии. Внезапното спиране на Jimmy Kimmel Live! разклати тази вяра. За глобалните фенове скандалът с Кимъл кристализира по-голяма загриженост: ако политическата сатира може да се поддаде на натиск в САЩ, какъв шанс имат страните, където традицията е по-слаба и защитата е много по-малка?
Това че, телевизионната мрежа възстанови шоуто е победа, разбира се, но и поучителна история.
Спирането на Кимъл не беше в отговор на негативната реакция на публиката към коментарите. Рекламодателите не заплашваха да се оттеглят. И силно се съмняваме, че ABC е била изненадана. Все пак адвокатите на телевизионната мрежа преглеждат няколко пъти всяка дума от сценария, преди той да бъде излъчен. Ако бяха възразили, той никога нямаше да стигне до телевизорите.
Това се случи, защото президентът
Доналд Тръмп се опитва да заглуши критиците си,
особено влиятелните критици с големи платформи – дори ако упражняването на властта му за тази цел нарушава Конституцията, според правни експерти. Възстановяването на Кимъл не променя факта, че намесата на правителството е била реална и телевизионната мрежа е отстъпила, макар и временно, когато е била заплашена.
Репресиите са част от по-широка схема. През последните няколко десетилетия корпоративните медийни компании погълнаха по-малките медийни компании, за да могат да контролират информационния пейзаж и по този начин всички печалби. Федералната комисия по комуникациите (FCC) трябва да одобри много от тези сливания – а Тръмп напълни FCC с свои поддръжници. Пример за това е председателят на FCC, Брендан Кар, който публично заплаши „Дисни“ с последствия, ако не „предприеме действия“ срещу Кимъл. „Можем да го направим по лесния или по трудния начин“, каза Кар на „Дисни“.
Снимка: Getty Images
Това не е cancel култура. Това е държавна цензура.
Лиз Уинстед пише в Time: „С разгръщането на историята, комик след комик изразиха подкрепата си за Джими. Но от самопровъзгласените защитници на свободата на словото като Дейв Шапел и Андрю Шулц се чуваше зловещо мълчание. На Джо Роган му отне почти седмица, за да се изкаже по въпроса. Тези хора могат да говорят с часове за това как „будните тълпи“ унищожават комедията, като контролират изказванията, но когато самият президент на Съединените щати и Федералната комисия по комуникациите (FCC) налагат санкции на телевизионна мрежа заради монолог в късно вечерно шоу, изведнъж настъпва мълчание. Свободата на словото, изглежда, има значение само когато се налагаш над другите“.
Бързото завръщане на Джими не е доказателство за корпоративна твърдост –
големите телевизионни групи Sinclair и NexStar все още отказват да излъчват шоуто. Това, което то потвърждава, е уязвимостта на нашите свободи.
Инвестицията на компания като „Дисни“ в свободата на словото се ръководи от един икономически принцип: „Носи ли ни пари?“
Но ето и най-важното: когато правителството заплашва медиите с регулаторни наказания, ако не заглушат несъгласните гласове, това не е „пазар“. Това е авторитаризъм.
А лицемерието на Кар го прави още по-обидно. През 2018 г., по време на изслушване пред Федералната комисия по комуникациите, Кар каза на сенатор Маги Хасан: „Целта на Първата поправка е да насърчи силен, енергичен – може би и груб – дискурс. Моята работа е да действам в съответствие с Първата поправка във всичко, което правя“.
Днес той използва позицията си, за да заглуши един комедиант.
А свободата на словото обхваща шегите, сатирата, пародиите – дори и глупавите, грубите или обидните.
Исторически погледнато, авторитарните режими първо се нахвърлят върху комиците, а наскоро, по времето на Путин, сатирикът Идрак Мирзализаде беше хвърлен в затвора и депортиран, защото се подиграваше на руското жилищно строителство. А в Египет Басем Юсеф, наричан „Джон Стюарт на арабския свят“, беше принуден да напусне ефира и да отиде в изгнание, след като се подиграваше на лидерите. Авторитарните режими атакуват първо тези хора, защото смехът е сила.
Снимка: Disney/Mark Seliger
Дори и с връщането на Джими, поуката е ясна: корпоративните медии никога няма да бъдат защитници на свободата на словото. Тази отговорност пада върху нас – комиците, публиката, гражданите. Не е време да си скриваме главите и да чакаме нещата да отминат. Време е да се застъпим за собствената си свобода на словото.
Хората гледат на комедиантите като на носители на истината и нашата отговорност е да им покажем как да защитят не само нашия глас, но и своя собствен. Но това работи само ако откажем да мълчим.
Добрата новина? Смехът е това, което ни помага да преживеем тъмните времена, и се надяваме, че публиката няма да позволи на правителството – независимо дали американското или българското, да го отнеме.
