„Кой си ти?“ – попита го Дяволът.
„Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!“ – това е началото на едно от най-популярните и цитирани произведения на Христо Смирненски – „Приказка за стълбата“.

Авторът го посвещава „на всички, които ще кажат: „Това не се отнася до мене!“

„Приказка за стълбата“ е едно от многото произведения, в които си личи гениалността на Смирненски. Той е роден в много бурен и жесток период за българите, след Освобождението. Преживял е ужаса на четири войни. Много от произведенията му са резултат и отговор на сложната обстановка в България и по света.

Макар да е живял много по-малко, в сравнение с други наши поети, загинали млади, той оставя най-много произведения за идните поколения.

Започва да пише още от ученическите си години.

Истинското име на поета е Христо Димитров Измирлиев. Роден е в гр. Кукуш (днес Килкис), който се намира в Гърция, но по онова време е бил част от Османската империя. Семейството и роднините му са колкото революционно настроени, толкова и част от интелектуалните среди. Той се мести от родния си град в София и обратно и още от тийнейджърска възраст е принуден да работи, за да помага на семейството си.

Още като дете в началото училище той започва да пише детски стихчета. Едва 16-годишен, Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания. Най-напред за вестник „К’во да е“, с псевдонима Ведбал. От следващата година вече публикува в „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Смях и сълзи“, „Барабан“ и „Сила“. За пръв път се подписва с псевдонима си Смирненски през 1917-а година. И с това име остава в класиката на българската литература.

До двадесетата си годишнина Смирненски пише основно хумористични творби.

Всеки жанр обаче изглежда, че му се отдава. Той е изключително талантлив и чувствителен и от малък е много осъзнат и дълбокомислещ.

През 1918 г. той публикува и своята първа стихосбирка „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза“. През февруари 1922 г. той издава втората си и последна стихосбирка „Да бъде ден!“. Интересен факт е, че тя толкова добре се приема от читателите му, че още към края на същата година излиза и нейното второ издание.

Първите месеци на 1923-та е особено плодотворна за поета. Тогава написва „Зимни вечери“ и „На гости у дявола“. През лятото на същата година се запознава с бъдещата си годеница Женя Дюстабанова, но до сватба така и не се стига. Друга е „годеницата“ му – смъртта, жълтата гостенка. В началото на април поетът неочаквано получава кръвоизлив и лекарите откриват каверна. Последните месеци от своя живот Христо Смирненски прекарва в Горна Баня, където се лекува. Макар и болен, той не спира да пише и в края на май излиза и последната му творба „Приказка за стълбата“.

Ненавършил 25, Христо Смирненски ни оставя над 800 лирически произведения и над 100 в проза. Всяко от тях и днес е толкова актуално, колкото преди сто години.

Днес се навършват 126 години от рождението му, така че в негова чест си припомняме някои от най-популярните му творби.

из „Братчетата на Гаврош“

Ти целия скован от злоба си,
о, шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.

Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.

Какво им даваш от разкоша си
ти — толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?
…

из „Зимни вечери“

Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.

Глъхнат сградите, зловещо гледа всяка
с жълти стъклени очи,
оскрежената топола — призрак сякаш —
в сивата мъгла стърчи.

Странни струни са изопнатите жици,
посребрени с тънък пух,
и снегът, поръсен с бисерни искрици,
хрупка с вопъл зъл и глух.

А в мъглата — през безплътните й мрежи
мълком гаснеща от скръб,
младата луна незнаен път бележи
с тънкия си огнен сърп.
…

из „На гости у Дявола“

В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.

Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.

В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той „In vino veritas!
Ще бъда пред теб откровен!“.
…

„Да бъде ден“

Нощта е черна и зловеща,
нощта е ледна като смърт.
В разкъсаната земна гръд
струи се бавно кръв гореща.
В димящите развалини
безокий демон на войната
развял е хищно знамената
и меч въз меч безспир звъни.
Сред мрака непрогледно гъст
стърчи злокобен силует
на някакъв грамаден кръст,
и хилядни тълпи отвред
вървят, подгонени натам
от яростта на златний бог.
И мрака става по-дълбок,
тълпите нижат се едвам.
За въздух жадни са гърдите,
очите молят светлина,
един копнеж, мечта една
гори и се топи в душите
и през сълзи и кървав гнет,
през ужаса на мрак студен
разбунен вик гърми навред:
„Да бъде ден! Да бъде ден!“.

из „Цветарка“

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния ѝ гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разбити – глъхне празничния град
и под лунно наметало с шепот странен той разказва
повестите безутешни на вседневен маскарад.
А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето малката цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.
С погледа смутен и влажен на прокудена русалка
между масите пристъпя и предлага плахо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
и усмивката смирена по рубинени уста.
Върху стройното ѝ тяло, върху младостта ѝ цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.
…

из „Приказка за стълбата“

…
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие…
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
— Вие мразите ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
— О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
Дяволът се усмихна:
— Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.
— Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя… Аз съм беден, дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си.
…
… И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
— Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!