В мразовитите февруарски нощи пред НДК се събират хора, облечени с дебели палта и шапки, но с лица, озарени от очакване. Те са тук, за да видят за първи път в България спектакъла, вдъхновен от едноименния роман на Виктор Юго – френско-канадския мюзикъл „Парижката Света Богородица“, създаден от Рикардо Кочанте и Люк Пламондон.
„На снимките изглежда впечатляващо – цветовете, декорите… Дали така ще бъде и на живо?“ – този въпрос се чуваше на различни езици, български и френски, докато се изкачвах по стълбите към Зала 1, нетърпелива да заема мястото си сред оживената тълпа. В следващите редове ще се постарая
да ви потопя в атмосферата на един мюзикъл от световна класа.
„Парижката Света Богородица“ е продукция, която е завладяла над 12 милиона зрители по целия свят. В рамките на своята 20-годишна история мюзикълът има над
11 милиона продадени албума и над 5000 представления в повече от 20 държави, което доказва неговата уникалност.
Френската му версия поставя рекорд за продажба на билети през далечната 1998 г., спечелвайки си място в Книгата на рекорди на Гинес. Емблематичната песен „Belle“ пък беше обявена за най-добрата песен на ХХ век във Франция. В първия френски вариант на мюзикъла участва знаменитото трио Гару, Патрик Фиори и
Даниел Лавоа, който продължава да е част от него и до днес.
Екипът на продукцията включва над 70 души – изпълнители, танцьори, акробати и технически персонал, които са избрани чрез дългогодишен конкурс. Преди да пристигне в София продукцията е гостувала в Китай, където е била на сцена цели сто пъти.
Тя разказва вечната история за обречената любов на гърбавия звънар Квазимодо (Анджело Дел Векио) към Есмералда (Хиба Таваджи) – красива ромка, част от група нелегални мигранти, търсещи убежище пред катедралата. Разбира се, ако сте чели романа на Юго, знаете, че има и други двама кандидати, копнеещи за сърцето на Есмералда – Капитан Феб (в ролята Фло Карли) от кралската кавалерия, който, макар и сгоден, не може да спре да мисли за нея, и измъченият Фроло (Даниел Лавоа), архидяконът на Нотр Дам, който таи всякакви надежди към това красиво момиче.
Още в първите минути си дадох сметка, че ни очаква нещо зрелищно. На сцената се появи голяма тълпа от танцьори, всеки от които създаваше истинска магия под уникалния и силен глас на Джан Марко Шиарети (в ролята на трубадура Грьонгоар), който пееше „Le temps des cathédrales“. Със своя силен и омагьосващ глас ме пренесе
по течението на реката Сена, а пред очите ми се появи наскоро реставрираната катедралата „Нотр Дам Пари“.
Освен многобройните участници на сцената, не можех да не забележа и декора, който тежи над 200 тона. Благодарение на него, тази легендарна история оживява пред нас в пълния смисъл на думата.
„А за какво точно се пее в тази песен?“ – питаше една млада жена зад мен своята майка, която се опитваше да ѝ преведе по-голямата част от текста на всяко следващо възхитително действие. Макар всеки следващ акт да бе изпълнен със безброй красиви визуални ефекти и гласове, признавам, че и на мен на моменти ми беше трудно да проследя историята, въпреки че съм прекарала доста време във Франция, тъй като нямаше субтитри.
Една сцена от първия акт определено ще остане в съзнанието ми за дълго – тази на „Ma maison, c’est ta maison“, което в буквален превод означава „Моята къща е твоята къща“. Тя разкрива момента, в който Квазимодо предлага закрила на Есмералда в катедралата. Артистите се движиха със светкавична лекота,
заедно с огромни кули, наподобяващи елементи от Нотр Дам.
За мен това беше една от най-вълнуващите сцени в мюзикъла – съчетание на една от най-нежните песни в спектакъла с този ефектен, зрелищен декор, създаващ истинска приказка. Тя накара и най-малките зрители да не помръднат нито за секунда.
След антракт, който сякаш се стори на всеки един от нас като цяла вечност, дойде време да наблюдаваме изпращането на Есмералда в затвора. Всяка следваща сцена във второ действие имаше удивителна градация. Артистите ни разкриваха няобятните висини на гласовете си. Кулминацията беше признанието на Фроло в любов към ромската красавица, когато
той изпя с пълно гърло „Je t’aime“, което накара публиката да онемее.
Потънали във великолепието на случващото се, не усетихме как дойде време за последната, изпълнена с болка сцена, в която Квазимодо държи тялото на Есмералда и оплаква смъртта ѝ. В този момент завесите се спуснаха и последваха бурни аплодисменти, примесени с ваденето на носни кърпички от джобовете или чантите.
„Този спектакъл обединява публиката с актьорите и ни кара да разберем колко е важно да бъдем заедно“,
каза с много емоция композиторът на уникалния мюзикъл Рикардо Кочанте, който завърши речта си, пеейки няколко куплета: „Да даваш, без да очакваш нещо в замяна, да обичаш, докато умреш от любов“. Един страхотен завършек и послание за месеца на любовта.
Любов, власт, несправедливост, ревност, сила – всички тези теми са разгърнати в мюзикъла „Парижката Света Богородица“. Той ни напомня, че макар историята да е на повече от 150 години,
тези чувства остават вечни и ще продължат да докосват всяко следващо поколение зрители.
Ако трябва да отговоря на въпроса, който си зададох в началото на репортажа, ще кажа само едно:
„Сбъднах една детска мечта. Мисля, че хиляди други го направиха заедно с мен в залата“.
Ако и вие искате да разберете за какво говоря, не пропускайте да си закупите билети за днешното последно представление на тази удивителна продукция ТУК.
